Робин Кук - Заговор

Краузе затвори. Почувства се малко по-спокоен, но когато стана и изключи лампата на бюрото, реши да се обади на адвоката си на сутринта. Нямаше да навреди да поразпита за процедурата по даването на свидетелски показания.

Докато таксито й се носеше по моста Трайбъроу, Мариса се наслаждаваше на очертанията на нощен Манхатън. Оттук той изглеждаше прекрасен. Но гледката скоро остана назад, излезе от полезрението й в мига, когато колата се спусна по смъкнатия участък от магистралата за Лонг Айланд. Тя напрегна очи към списъка с имената и адресите на членовете на Лекарския съюз за действие, който бе извадила от чантичката си, но бе трудно да разчете имената, докато таксито прелиташе от една лампа по магистралата към следващата.

Нямаше логически начин да избере човека, при когото да отиде след посещението при д-р Краузе. Вероятно най-лесно щеше да е да посети най-близко живеещия, но и заради това — най-опасно. От съображения за сигурност реши, че ще е най-добре да отиде при най-отдалечения, д-р Синклър Тийман в Сан Франциско.

Мариса се наведе напред и каза на шофьора да я закара на летище „Кенеди“, вместо на „Ла Гуардия“. Когато я попита на кой терминал, тя избра наслуки: „Юнайтед“. Ако се окажеше, че нямат места за вечерния полет, можеше винаги да отиде на друг терминал.

По това време на терминала имаше само няколко души и я обслужиха бързо. Зарадва се, че е намерила удобен полет до Сан Франциско само с едно спиране, в Чикаго. Купи си билет с пари в брой, като използва друго фалшиво име, взе си няколко вестника и списания и се отправи към гейта. Реши да използва оставащото време и да позвъни на Ралф. Помисли си как става така, че винаги в такива моменти се сеща за него. Както и очакваше, той бе обезпокоен, че не му се е обадила по-рано, но все пак се зарадва в началото, когато разбра, че е на летището.

— Ще ти простя за последен път — каза той, — но само защото си на път към дома.

Мариса се опита да подбере думите си внимателно:

— Иска ми се да можеше да се видим тази нощ, но…

— Не ми казвай, че не се връщаш — каза Ралф, преструвайки се на сърдит, за да скрие разочарованието си. — Уредих ти да се срещнеш с господин Маккуинлин утре по обяд. Сама ми каза, че искаш да се срещнеш с него колкото е възможно по-скоро.

— Ще трябва да се отложи. Изникна нещо. Трябва да отида в Сан Франциско за ден-два. Не мога да ти обясня в момента.

— Мариса, какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — произнесе Ралф с отчаян глас. — От малкото, което ми каза, съм абсолютно сигурен, че трябва да се върнеш и да се срещнеш с адвоката; после, ако господин Маккуинлин се съгласи, можеш да отидеш в Калифорния.

— Ралф, знам, че си разтревожен. Фактът, че те е грижа за мен, ме кара да се чувствам много по-добре, но всичко е под контрол. Онова, което върша, ще направи отношенията ми с господин Маккуинлин много по-лесни. Повярвай ми.

— Не мога — отвърна той. — Не действаш рационално.

— Вече извикват за моя полет — каза Мариса. — Ще ти се обадя веднага, щом мога.

Тя остави слушалката с въздишка. Той може и да не беше най-романтичният мъж в света, но определено бе чувствителен и грижовен.

Ал изсъска на Джейк да млъква. Не можеше да издържа безспирното му дърдорене. Ако не дрънкаше за бейзбол, то беше за коне. Не спираше никога. Беше по-лошо и от вечното мълчание на Джордж.

Ал седеше с Джейк в таксито, докато Джордж още чакаше във фоайето на „Есекс хаус“. Нещо му подсказваше, че нещата са се прецакали. Беше следил лимузината през целия път до един ресторант в Сохо, но момичето, което бе видял да влиза, така и не излезе от колата. Връщайки се обратно в хотела, той накара Джейк да провери дали госпожица Кендрик още е регистрирана. Беше, но когато Ал отиде и мина покрай стаята, видя, че е опразнена. Нещо по-лошо, бе забелязан от хотелските детективи, които го обвиниха, че е изоставеният любовник, и че е по-добре да я остави на мира. Не е нужно да си мозъчен хирург, за да вденеш, че нещо се е объркало. Професионалната му интуиция му подсказваше, че птиченцето е изхвръкнало и че си губят времето да стърчат в „Есекс хаус“.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обзаложиш на едно малко в „Белмонт“ днес? — подхвърли Джейк.

Ал тъкмо се канеше да го перне по главата, когато пейджърът му иззвъня. Той бръкна под сакото си и го изключи, ругаейки. Знаеше кой е.

— Почакай малко — каза той сопнато. Излезе от колата и притича през улицата до хотел „Плаза“, където се обади по един от телефонните автомати на Хеберлинг.