Робин Кук - Признаци на живот

Купи си вестник и се разположи в кресло, откъдето можеше да наблюдава входа. Разгърна вестника, зачете и зачака жертвите да дойдат сами при него.

— Медицината в Хонконг е интересна смесица — започна доктор Пао, поел да разведе двамата гости из болницата „Куин Елизабет“. — Аз завърших обучението си в Лондон и съм много привързан към западната медицина, но тук на практика намират широко приложение и билколечението, и акупунктурата.

Болницата беше огромна модерна постройка с всички съвременни средства и апаратури за лечение. Доктор Пао им обясняваше всичко в детайли и отговаряше на въпросите им. Гостите се интересуваха главно от туберкулозата тук, но не научиха нищо ново и по-различно от това, което беше в целия свят. Когато го попитаха за честотата на туберкулозния салпингит, той отговори, че не е чувал тук за заболяването.

Благодариха сърдечно на д-р Пао и се сбогуваха.

Когато излизаха през главния вход, Мариса каза недоволна:

— Това беше истинска загуба на време за всеки от нас и особено за доктор Пао. Горкият човечец, видя ли големия списък от пациенти? А какво ще правим сега, по-нататък.

— Ще попитаме Фреди — отвърна Тристан. — Тогава ще разберем ще се сбъдне ли прочетеното от теб в романа.

Когато стигнаха до колата, шофьорът изскочи и отвори пред тях задната врата. Мариса беше вече с единия крак вътре, когато Тристан я изтегли навън. Той бе разбрал, че шофьорът не е Фреди. В същия миг Мариса бе забелязала другия китаец, седнал на задната седалка.

— Къде е нашият шофьор? — запита Тристан. Човекът, отворил вратата, беше по-млад, по-светъл и не носеше шофьорска униформа.

— Извинете, другият шофьор получи нова задача.

— Не е ли това малко нередно? — запита Тристан.

— Не — обясни китаецът, — случва се често, когато постоянни клиенти настояват за даден шофьор.

— Вътре има и друг човек — извика Мариса.

— Моля, заповядайте в колата — каза китаецът, който държеше вратата.

— Тристан! — изкрещя Мариса. — Той има револвер!

Тристан понамести краката си, за да застане в бойна позиция. Като погледна надолу, видя в ръката на китаеца револвер, насочен към корема му.

— Какво е това, приятелче? — запита Тристан, — някаква шега ли?

— Моля, запо… — Но гласът му секна. Тежкият удар на Тристан улучи най-напред шията му, а после китката на ръката му и пистолетът затрака по уличната настилка. Светкавичен ритник в гръдния кош го отметна върху колата.

Тристан сграбчи Мариса за ръката и я задърпа през ниските храсти и тревната площ. Оттатък беше булевардът с цялата гмеж от коли, велосипеди и пешеходци. Тристан хвърли бърз поглед назад и видя, че към първите двама се присъедини и трети китаец и заедно ги преследваха. Той повлече Мариса на запад към Яао-Ма-Тей, също квартал на Коулун. Тичаха и се блъскаха в тълпата, като се озъртаха да видят някой полицай, но не се мяркаше нито един. По някое време Мариса капна от умора. Преди да започне лечението за инфертилитет, тя беше запалена бегачка, но лечението й бе повлияло зле, беше натрупала килограми в повече и бе загубила предишната издръжливост.

Завиха в малка уличка, широка колкото да мине само една кола. Мариса се задъхваше и Тристан просто я влачеше за ръка. Отстрани се редуваха мрачни, неуютни дюкянчета. Мариса каза:

— Ох, трябва да поседна някъде. Какво ще кажеш да изпием по един чай? Тъкмо насреща се вижда чайна.

Тристан едва я довлече дотам. Отзад вече не се виждаха преследвачите. Влязоха вътре и Мариса се тръшна веднага на някакъв стол. Обстановката беше съвсем неугледна. Беше тъмно, без никакъв прозорец. Няколко нерендосани маси; седнали възрастни китайци пиеха чай. До тях се приближи собственикът. Той не разбираше и дума английски. С мимика Тристан му обясни, че искат да пият чай. Той закима и изчезна зад завеса от нанизани на върви дървени зърна.

— Кои са тези хора и защо ни преследват? — запита Мариса със задъхан глас.

— Нямам никаква представа — отговори Тристан. — Но много бързо започнах да намразвам Хонконг. Да плуваш в река, пълна с крокодили, е значително по-безопасно, отколкото да се движиш из този град. Но къде, по дяволите, отиде нашият чай?

Той се изправи и отиде до завесата, където изчезна собственикът, разтвори я, надникна и като се върна, съобщи:

— Там има цяло стадо старци, налапали лули с опиум. Изглежда, това е едно от малкото заведения, разрешени за старци, привикнали към опиума. В името на спокойствието английските власти ги разрешават. Все пак опиумът е допринесъл много за основаването на колонията Хонконг.