Робин Кук - Признаци на живот

Тристан не понечи да се бори с уловилите го мъже. Бе забелязал радиотелефоните на коланите им и беше сигурен, че тези хора са от охраната на хотела.

Мариса се спусна напред и започна да им крещи да го пуснат. Но помощник-управителят се намеси незабавно и заповяда да го освободят. Той бе станал свидетел на разигралата се сцена.

Мариса обви ръце около шията му и се притисна в него.

— Добре ли си? Не си ли ранен? — заразпитва тревожно тя.

— Наранена е само гордостта ми. Това копеле бе по-добро от мен в бойните изкуства.

— Да повикам ли лекаря на хотела? — запита помощник-управителят.

— Не се безпокойте — каза Тристан, като посочи Мариса. — Това е единственото необходимо ми лечение.

— Как разбрахте, че тоя тип е въоръжен? — запита служителят.

— Ами така, типичното за австралийците шесто чувство.

— Хотелът ви е длъжник за вашата храброст. Сигурно разбойникът планираше някакъв грабеж.

— Награда във вид на течност не би била отказана. — Притисна Мариса и двамата се отдалечиха.

След като се смеси с тълпата извън хотела, Уили зави надясно и ускори крачка, запътен към ферибота. Вълната от стотици хора го качи на борда и след десетминутно плаване всички се изсипаха отново на брега. Уили тръгна пеша към хотел „Мандарин“. Хотелът беше от категорията на „Пенинзула“. Беше убеден, че няма да има никакви пречки за провеждане на презокеански разговор. Безпокоеше го характерът на разговора. Това беше първият му по-голям провал и Уили се чувстваше разстроен.

Намери кабина, осигуряваща спокоен разговор, и като пое дълбоко въздух, позвъни на Чарлс Лестър.

— Тук е жената, Блументал — каза той, щом Лестър се обади.

— Знам — отвърна онзи. — Нед откри, че е излетяла от Брисбейн.

— Опитах се да говоря със заинтересованата страна точно преди няколко минути — каза Уили на уговорения от по-преди език. — Но нещата тръгнаха зле. Провалих се. Уилямс не пожела да се споразумеем и прекъсна споразумението, преди да успея да приложа своите материали.

Уили отстрани слушалката от ухото си, когато поток от ругатни забълва от нея. Когато гласът на Лестър стана по-нормален, Уили отново я залепи на ухото си.

— Нещата отиват все по-зле и по-зле — оплака се Лестър.

— Ще стане извънредно трудно да направим нова среща — съгласи се Уили, — всички ще ни очакват. Но ако сте съгласен, ще направим възможното да се организираме пак.

— Не! — каза Лестър. — Ще изпратя Нед да го организира. Той има по-голяма практика. От теб искам само да следиш тези клиенти да не изчезнат някъде. Следи хотела. Ако го сменят, проследи ги къде отиват. Проблемът ще се изостри изключително, ако нямаме контакт с Блументал.

— Аз загубих материала, който щях да им покажа — каза Уили. — Той остана на мястото на конференцията.

— Тогава трябва да намериш друг — каза Лестър. — Предишният беше ли подходящ?

— Беше отличен — отвърна Уили. — Съвсем перфектен.

Полицейският инспектор, разследващ случая в хотела, беше „гаден пуяк“, както Тристан го описа после на Мариса. Проведе разпита в кабината на управителя на хотела. Повтаряше важно все едни и същи въпроси в продължение на два часа, а Тристан непрекъснато му лазеше по нервите, като ту го наричаше на своя австралийски диалект „приятелче“, ту го имитираше. Накрая той препоръча на Тристан да не напуска Хонконг, докато трае разследването. Веднага след заминаването на инспектора Тристан се обади по вътрешния телефон на Мариса и излязоха да си купят нови часовници от магазина, където бяха купили първите.

Като се върнаха, те се заключиха в стаите си и решиха да прекарат остатъка от деня тук.

Поръчаха си обяд и седнаха пред прозореца с лица към изпълнения с трескава дейност град.

След като се нахраниха, се отпуснаха в креслата си.

— Ако китаецът, който ни нападна преди малко, е същият, който хвърляше стръв за акулите — каза Мариса, — тогава той е на служба към „Грижи за жената“.

— Тъкмо това ми дойде наум и на мен — сподели Тристан.

— Те наистина искат да ни махнат от пътя си. Трябва да са станали отчаяно решителни, за да се опитат да ни застрелят на публично място. За гибелта на Уенди положиха толкова много усилия да изглежда като нещастен случай.

— Иронията е там, че те си въобразяват, че знаем повече, отколкото ние наистина знаем — каза Тристан.

— Не си прав — отвърна Мариса. — Не се страхуват, че знаем много, а се страхуват, че предстои да научим много. Налага се да бъдем извънредно предпазливи за срещата с китаеца в белия костюм.