Робин Кук - Признаци на живот

Но тя не успя да завърши. Тежък юмручен удар се стовари върху главата й и я простря на пода с тътен в мозъка.

— Не я бий! — изкрещя Уенди и се завтече да помогне на Мариса, но бе посрещната от подобен удар и беше простряна на пода.

Тогава блеснаха лампите. Мариса запремига срещу внезапната светлина. Главата й пулсираше болезнено от удара. Тя се надигна с усилие в седящо положение. Разтри с ръка удареното място над лявото ухо, като очакваше да види кръв върху дланта си, но кръв нямаше. Погледна към човека, изправен над нея. Позна нощния пазач в тъмнозелена, добре изгладена униформа с еполети. Той й отправи презрителна усмивка, а очите му светеха като черен оникс.

— Защо ме удари? — попита настоятелно Мариса. Тя никога не беше очаквала такова насилие.

— Крадеци! — изръмжа той на силно завален английски и юмрукът му се стовари светкавично върху удареното преди място.

Изгаряща болка разтресе главата на Мариса и тя отново се строполи на пода.

— Стой! — изкрещя Уенди и понечи да се изправи, но китаецът със сивия костюм я ритна силно по глезена и тя се озова отново на пода, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Защо правите всичко това?! — изпищя Мариса, коленичила, с ръце на пода, мъчейки се да се изправи. Започна да си мисли, че има пред себе си двама луди. Опита се да каже нещо, но преди още да произнесе и дума, мигновено преживя кошмара, предизвикан от кетамина, както в китайския ресторант.

— Крадеци! — повтори униформеният и й стовари трети удар. Този път я запрати върху бюрото на регистраторката. То се преобърна и всичко се разпиля по пода.

Животински инстинкт подтикваше Мариса да бяга оттук, но как можеше да изостави Уенди в такава ситуация? Тя заби унищожителен поглед в нападателя си и изкрещя:

— Ние не сме крадци! Ти да не си луд?!

Усмивката на пазача се разрасна в ужасяваща гримаса, като откри два реда гнили зъби, и в следващия миг изражението стана животински жестоко.

— Ти казва мени луд? — изръмжа той и посегна към кобура си.

С разширени от ужас очи Мариса наблюдаваше как огромният револвер се насочи към лицето й. Тя чу ужасното металическо щракане, когато китаецът изтегли назад ударника на барабана. Гадният мръсник се канеше да я застреля.

— Не! — изпищя Уенди, възстановила дишането си и успяла вече да седне.

Мариса бе загубила възможност да говори. Искаше да го удари на молба, но от гърлото й не се откъсваше и думица. Беше се парализирала от страх. Не можеше да отдели очи от тъмния отвор на дулото, очаквайки страшния трясък.

— Стига толкова! — разнесе се заповеднически мъжки глас.

Мариса потрепери и отвори очи. Оръжието не бе гръмнало. Тя пое дълбоко въздух, когато цевта, насочена в лицето й, се наклони към пода. Позволи си да отправи поглед от оръжието към лицето на жестокия убиец. Той бе вперил невярващи очи към късия коридор, водещ до асансьорите и стълбището. Тя проследи погледа на китаеца. Изправена, с леко разкрачени крака, там стоеше фигура, стиснала с две ръце собствения си револвер. Оръжието бе насочено точно в мръсника пазач.

— Не прекалихте ли, копелета, твърде много? — попита непознатият. — Сега искам да оставиш револвера си върху бюрото и да се изправиш до стената. Никакви резки движения! Застрелял съм доста нехранимайковци. Две азиатски мутри повече няма да ми дойдат много.

В момента нито един не помръдна или проговори. Погледът на пазача отскочи от новодошлия към другия китаец. Онзи се колебаеше дали да се подчини, или не.

— Оръжието на бюрото! — заповяда повторно новодошлият. Обръщайки се към човека със сивия костюм, добави: — А ти там не мърдай! — Другият китаец бе понечил да обиколи стаята.

— А па кой ти? — запита пазачът.

— Пол Ейбръмс — отговори новодошлият, — пенсионирано ченге. Работя ден за ден и си помагам на пенсията. Наистина късмет е, че бях наблизо, та да не позволя да се случи непоправимото. Повече няма да повтарям: остави оръжието на бюрото!

Мариса се отдръпна настрана, когато пазачът доближи бюрото и сложи револвера си. Уенди се изправи и отиде при Мариса.

— Сега — разпореди Под — вие двамата вървете до стената и поставете ръцете си на нея.

Двамата азиатци се спогледаха и след това изпълниха разпореждането. Пол отиде до бюрото, взе револвера и го напъха в джоба на панталона си. След това застана зад пазача и го претърси за допълнително оръжие. Доволен се обърна към другия китаец.

Със светкавична скорост китаецът в сивия костюм се извъртя и с майсторски ритник, съпроводен с гърления вик на древните бойни изкуства, изби револвера от ръката на Пол. Оръжието се затъркаля през цялата стая и се спря под прозореца, а китаецът веднага зае приклекнала бойна позиция и с нов вик насочи крак към главата на Пол.