Робин Кук - Признаци на живот

— Без паника! — пошепна Мариса. — Само продължавай да вървиш така, сякаш сме си от клиниката.

Двете доближиха бюрото на дежурната сестра и тръгнаха надясно, когато сестрата се обади след тях:

— С какво мога… — Но внезапно прекъсна фразата си и добави само: — Простете, госпожи докторки!

Двете жени не продумаха, а само се усмихнаха и продължиха към стълбището. След като вратата се затвори зад тях, те се изсмяха тихо и нервно.

— То май ще се окаже твърде лесно — зарадва се Уенди.

— Нека не бъдем толкова самоуверени — предупреди Мариса. — Тази дяволия няма да мине, ако налетим на някой от нашите познати, например лекуващите доктори.

— Благодаря — каза Уенди, — сякаш си нямам достатъчно грижи, та сега и това. — И те се заизкачваха по стълбите.

— По дяволите! — измърмори под нос Пол Ейбръмс, като видя азиатеца да влиза в нощния стационар на клиниката. Започнатото като елементарна задача изведнъж се превръщаше в нещо доста комплицирано. Получените начални наставления бяха просто да следи Мариса, да разкрие намеренията й и ако се случи да влезе в клиниката, да я предпази от извършване на нещо незаконно. Така беше преди появата на мистериозния азиатец. Сега Робърт му беше наредил да открие кой е той. Кое беше по-важното? Не можеше да си отговори на този въпрос. Остави жените и реши да последва китаеца.

Той влезе с бързи стъпки в нощния стационар и опита да се ориентира в обстановката. Най-напред видя бюрото на дежурната сестра и самата нея с книга в ръка. След това обхвана с поглед чакалнята и няколкото мъже, седнали в креслата със списания в ръце. Доловил някакви движения зад армираното стъкло вдясно, забави крачки и се оказа пред сектора за нощните пазачи. Азиатецът беше вътре и разговаряше с униформения пазач.

— Мога ли да ви помогна? — обади се дежурната сестра.

— Дойде ли вече мисис Ейбръмс? — измисли той подходяща хитрина.

— Не вярвам — отвърна сестрата и провери списъка пред себе си. — Не, няма я още.

— Изглежда, ще трябва да почакам — каза Пол.

Той започна да обикаля нетърпеливо, давайки вид, че очаква жена си, като поглеждаше ту часовника си, ту прозореца. Съгледа към края на коридора чешмичка фонтанче и се запъти към нея. Мина покрай сектора на пазачите. Пи вода. На връщане чу разговора през открехнатата врата, но той беше на китайски. Двамата мъже се вглеждаха в телевизионните монитори. Окото му не пропусна и въоръжението на пазача. Беше тежък револвер „Магнум 357“, съвсем необичаен за пазач на болница. Като пенсиониран полицай, на Пол това му се стори наистина много странно.

— Леле! Та тук е заключено! — възкликна тихо Уенди, след като натисна дръжката на вратата, водеща към клиниката.

— Това място е затворено отвсякъде — изпъшка Мариса. — Проклетия!

— Нямам повече идеи — предаде се Уенди. — А ти?

— Мисля, че изстреляхме и последния куршум — каза Мариса. — Най-добре ще е да си опитаме хитрините денем, когато е отворено.

Двете приятелки забързаха по обратния път. Когато наближиха чакалнята на нощния стационар, Уенди се спря и каза:

— Почакай за секунда. Изглежда, това е единствената връзка между двете постройки.

— Е, какво от това? — запита Мариса.

— Къде са тръбите за вода, отопление и електричество? — попита Уенди. — Не е възможно да са поотделно.

— Права си! — възкликна Мариса. — Давай надолу по стълбите!

Приятелките се спуснаха под земята и отвориха вратата на мазето. Коридорът пред тях беше слабо осветен и съвсем безлюден. Ослушаха се за кратко време, но не чуха никакъв шум. Тръгнаха внимателно и взеха да проверяват вратите. Повечето бяха заключени, отворените се оказаха складове за ненужни вещи. За тяхна радост коридорът завиваше към клиниката. Достигнали ъгъла, те изведнъж се отдръпнаха назад.

Някой идваше към тях. В същия миг чуха и стъпките му. Изпаднали в паника, се втурнаха назад към асансьорите. Нямаха много време. Стъпките ставаха все по-ясни. Обезумели, те започнаха да опитват вратите от двете страни на коридора, за да открият някоя от незаключените.

— Тук! — пошепна Уенди. Тя бе открила помещение, пълно с кофи и парцали. Една след друга се вмъкнаха вътре и затвориха вратата.

И двете затаиха дъх, когато стъпките доближиха вратата. Не знаеха дали бяха забелязани, или не. Когато стъпките подминаха, жените въздъхнаха успокоени. Чуха вратата на асансьора да се отваря, после да се затваря. Накрая пълна тишина.

— Пфууу! — изпъшка Уенди. — Струва ми се, че нервите ми не ще могат да понесат повече това промъкване и дебнене.