Робин Кук - Признаци на живот

— Ало — чу се гласът на Робърт.

— Пол Ейбръмс е на телефона.

— Някакви проблеми? — запита Робърт.

— Не много голям проблем. Вашата съпруга е заедно с ниска руса жена. Сигурно и тя е лекарка.

— Уенди Уилсън — каза Робърт.

— В момента ядат в индийския ресторант. Минаха с колата покрай клиниката, но не слязоха.

— Това е доста загадъчно — каза Робърт.

— Но има нещо друго. Знаете ли защо един с азиатска мутра се мъкне подир жена ви, облечен е в нов сив костюм?

— Небеса, не! — извика Робърт. — Сигурен ли сте?

— Около деветдесет процента. През целия ден кара след колата й, не може да е просто съвпадение. Забелязах го как я последва още когато тя напусна педиатричната клиника. Оттогава не се отделя от нея.

— Много странно — каза Робърт, доволен, че послуша съвета на Дона да наеме Пол Ейбръмс.

— Не искам да ви отнемам повече време, бях любопитен само за този азиатец.

— Моля ви, открийте кой е и защо следи жена ми. Боже, колко съм доволен, че сте там!

— Нямах намерение да ви разстройвам — каза Пол. — Държа всичко под контрол. Охо, жена ви тъкмо излиза от ресторанта. Трябва да тръгвам!

Той изтича до колата си. Бе я паркирал така, че да може да наблюдава и двете останали. Щом жените запалиха и тръгнаха, азиатецът веднага ги последва. Накрая тръгна и Пол, като си записа номера на колата на китаеца. В понеделник щеше да провери чрез приятеля си от полицията кой е собственикът.

— Все едно че ще обираме банка — каза Уенди, когато слизаха от колата. Тъмната нощ беше студена и ветровита. — Усещам си пулса.

— И аз — потвърди Мариса. — Само заради приказките на Робърт, че това е престъпление.

Бяха спрели на паркинга на клиниката в началото на улицата. Като заключиха колата, вдигнаха яките на престилките си и се наведоха срещу вятъра. Влязоха в двора на клиниката. Сградата бе притихнала. С изключение на фоайето при главния вход, където имаше светлина, всички прозорци бяха тъмни.

— Готова ли си? — попита Мариса.

— Не съм сигурна — каза Уенди. — Какъв е планът ни? — Тя трепереше от студ. Лекарските престилки не топлеха.

— Трябва да намерим компютърен терминал независимо къде. Хайде, Уенди, ако стоим тук, ще замръзнем.

Без да се бавят, пресякоха двора и се изкачиха до главния вход. По пътя си и двете се взряха в огромната бетонна саксия със смачканите храсти, спомен за ужасната съдба на Ребека.

Мариса натисна дръжката, но беше заключено. През стъклото видяха цяла бригада хора да лъскат мраморния под. Тя почука по стъклото, но никой не й обърна внимание.

— По дяволите! — изруга Мариса и се огледа за друга врата, но не откри нищо.

— Замръзвам — каза Уенди. — Да се прибираме в колата.

Спуснаха се обратно по стълбите и пресякоха двора. Срещнаха някакъв мъж, насочил се към клиниката.

— Вратата е заключена — извика Уенди, но мъжът продължи.

По-нататък, при изхода от двора, срещнаха друг мъж, забързан също към клиниката. Уенди отправи и към него предупреждението. Двете продължиха към паркинга, но изведнъж Мариса се спря и се извърна към клиниката. Двамата мъже се обърнаха един след друг и като видяха, че Мариса ги наблюдава, изчезнаха бързо в различни посоки.

— Хайде — настоя зъзнеща Уенди. — Какво има?

— Видя ли добре първия човек? — запита Мариса.

— Бегло. Защо?

— Той ме изплаши — отвърна разтреперана Мариса, но този път не от студ. — Напомни ми за кошмар, който преживях при приложение на кетамин интравенозно. Ужас!

Като стигнаха паркинга, Уенди с мъка отключи колата, пръстите й бяха замръзнали. Влезе вътре, веднага запали мотора, включи отоплението на пълна степен и отвори другата врата за Мариса.

— Чувствам се особено от срещата с този човек, като че ли е нещо, което вече ми се е случвало. Може ли халюцинация да стане реалност?

— Какво ще правим сега? — запита Уенди.

— Струва ми се, нямаме голям избор, щом като вратите са заключени — отговори Мариса.

— Какво ще кажеш да опитаме през нощния стационар?

— Браво! — зарадва се Мариса. — Просто и гениално! Да вървим!

Уенди се усмихна, горда, че бе успяла да намери решение.

Двете отново слязоха от колата и изтичаха до входа за стационара и спешния сектор. Вратата не беше заключена и влязоха лесно. Тръгнаха спокойно по коридора, водещ към чакалнята. Отдясно беше остъкленият сектор за пазачите. Точно пред себе си видяха бюрото на нощната дежурна сестра, която се бе задълбочила в някакъв роман.

— Ооох! — изпъшка тихо Уенди.