Робин Кук - Признаци на живот

Робърт изгледа първо Мариса, после и Уенди. Установи, че са много разпалени, и ги посъветва:

— Мисля, момичета, че трябва да си седнете на дътата. Дори да разнищите до дъно тая загадка, това няма да излекува вашето безплодие. Сериозно се съмнявам, че ще стигнете донякъде с клиниката. Би било страшно неетично, дори незаконно, да ви предоставят документация за пациентите си без тяхно съгласие.

Мариса нямаше желание да го слуша.

— Този проблем за туберкулозата ме гризе от самото начало. Решила съм да го разнищя до дъно независимо какво ще ми струва. Току-що говорих със Сирил Дубчек и той може да ме подкрепи, позовавайки се на авторитета на Центъра за контрол върху заболяванията.

Робърт само поклати глава. Той явно не одобряваше всичко това.

— Добре тогава. Ще ви оставя да кроите детективски планове.

Взе си чая и изчезна.

Когато стъпките му заглъхнаха, Уенди се обади:

— Боя се, че той е прав. Май ще ни бъде изключително трудно да се доберем до медицинските документи.

— Трябва да опитаме — заинати се Мариса. — Може да се позовем на лекарския си авторитет, разбираш ли, да подходим професионално. Ако и това не помогне, ще измислим нещо друго. Нали си с мен?

— Абсолютно! — отвърна Уенди. — Ще се държим!

Мариса се усмихна. Не можеше да дочака утрото.

29 март 1990 г.

9:30 сутринта

Двете жени току-що бяха влезли в централното фоайе на клиниката.

— Знаеш ли къде е отделът за досиетата на пациентите? — обърна се Мариса към Уенди.

— Нямам ни най-малка представа, ще питам. — Уенди се осведоми на информацията и двете се запътиха към асансьорите. — Шестият етаж — обясни тя.

— Близо е до ума — каза Мариса, — щом Ребека Зиглър скочи оттам веднага след като е прочела документите си.

— Странно какво може да е прочела.

Мариса я подкрепи с енергично кимване.

На шестия етаж лесно намериха отдела. Пред вратата до асансьорите се чуваше ясно тракането на пишещите машини. Мариса бе доволна, че е далеч от кабинета на Линда Муър. Никак не й се искаше сега да налети на познат човек. Двете жени влязоха в малка зала.

Нямаше никакво съмнение, че това е отделът. Покрай стените видяха шкафове с папки. Три секретарки с наушници чукаха на машините. Около петдесетгодишна жена, седнала зад бюро вдясно от входа, ги поздрави любезно:

— С какво мога да ви помогна?

Върху значката на ревера й бе написано: „Хеден Солано, библиотекарка на Отдела за медицинска регистрация“.

— Аз съм доктор Блументал — представи се професионално Мариса, — а това е доктор Уилсън. — Уенди кимна, а мисис Солано им се усмихна. — Интересуваме се дали можем да съберем от регистрацията на клиниката случаите с блокаж на фалопиевите тръби.

— Съвсем спокойно — отговори мисис Солано.

— А как стои въпросът с грануломатозния блокаж? — запита Мариса.

— По този специфичен въпрос не съм сигурна. Момент само, да погледна в нашия диагностичен код. — Тя завъртя стола си към лавиците отзад и извади тънка папка. — Имаме код за грануломатозни инфекции на фалопиевите тръби. — Вдигна поглед от папката.

— Чудесно — възкликна Мариса с усмивка. — Ако не ви затрудняваме много, бихме желали да получим списък.

— Никакви затруднения — каза мисис Солано.

Мариса и Уенди размениха доволни погледи.

— Къде ви е документът, че сте упълномощени да извършите това изследване? — запита мисис Солано.

— Не допускахме, че ще ни е необходим подобен документ, когато провеждаме научно изследване — обади се Уенди.

— Необходим е за всякакъв вид изследвания — обясни мисис Солано.

— Добре — каза Мариса, — към кого да се обърнем за издаването на такъв оторизиращ документ?

— Само един човек има право — съобщи мисис Солано, — доктор Уингейт, директорът на клиниката.

Докато чакаха отново пред асансьора, Мариса разтърси гневно глава.

— Проклятие! Мислех си, че всичко е наред.

— Аз също — каза Уенди. — Но сега ми се струва, че Робърт беше прав. Няма да успеем да убедим Уингейт за документа.

— Нека не се обезкуражаваме така бързо — настоя Мариса.

Кабинетите на доктор Уингейт бяха на втория етаж. Имаше един официален като директор на клиниката и друг, работен, като шеф на Отдела за оплождане инвитро. В първия кабинет го нямаше, затова отидоха във втория, където научиха, че е в лабораторията. Регистраторката отиде да го уведоми, че го чакат.

— Хубаво е да сме тук не за процедури — пошепна Уенди.