Кейт Мос - Лабиринтът

В очите му за миг се мерна нещо, но не последва отговор. Притеснен от тишината, Нубел запристъпва от крак на крак.

— Господин Отие е от кметството в Каркасон.

— Така ли?

Тя беше изненадана, че Каркасон е към същия административен район, както Фоа.

Отие се настани на стола й и не й остави друг избор, освен да седне с гръб към входа. Алис беше нащрек, имаше чувството, че трябва да се пази от мъжа.

Той се усмихваше заучено, като политик. Очите му си оставаха безучастни.

— Имам един-два въпроса, доктор Танър.

— Съмнявам се, че мога да ви кажа нещо повече. Вече съобщих на господин следователя всичко, което помня.

— Инспектор Нубел ми изложи накратко показанията ви, но ще ви моля да ги повторите още веднъж. Има несъответствия, някои подробности в тях, които трябва да изясним. Не е изключено да сте забравили нещо, което преди ви се е сторило несъществено.

Алис едва се сдържа да не избухне.

— Казах всичко на господин следователя — повтори вироглаво тя.

— Нека, доктор Танър, започнем от мига, когато сте влезли в пещерата. Стъпка по стъпка.

Алис трепна. „Стъпка по стъпка ли?“ Дали Отие не я проверяваше? Лицето му не издаваше нищо. Погледът на младата жена падна върху златното кръстче, което мъжът носеше около врата си, после пак върху сивите му очи, вторачени в нея.

Алис усети, че няма избор, и започна отново. В началото Отие я слушаше напрегнато и съсредоточено, без да я прекъсва. После започна разпитът. „Опитва се да ме хване натясно.“

— Доктор Танър, ясно ли се виждаха думите в горния край на стъпалата? Поспряхте ли, за да ги прочетете?

— Повечето букви се бяха заличили — отвърна тя предизвикателно, така че Отие да я опровергае. Когато той не го направи, Алис усети как я плисва задоволство. — Слязох по стъпалата до жертвеника. И тогава видях скелетите.

— Докосвали ли сте ги?

— Не.

Отие издаде тих звук, сякаш не й вярваше, сетне бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Това ваше ли е? — попита и разтвори длан, в която държеше синята пластмасова запалка.

Алис понечи да си я прибере, но Отие дръпна ръка.

— Може ли да я взема?

— Ваша ли е, доктор Танър?

— Да.

Той кимна и пак я пусна в джоба си.

— Твърдите, че не сте пипали телата, но на инспектор Нубел сте казали друго.

Алис се изчерви.

— Стана случайно. Ритнах един от скелетите, но не съм ги пипала.

— Доктор Танър, ще стане по-лесно, ако само отговаряте на въпросите ми.

Същият студен твърд глас.

— Не виждам какво…

— Как изглеждаха? — попита рязко Отие.

Алис долови, че Нубел трепва от грубия тон, но не направи нищо, за да спре шефа си. Страшно притеснена, младата жена се опита да отговаря точно и ясно.

— И какво видяхте между скелетите?

— Кама, някакъв нож. Както и кесия, според мен кожена. — „Не се поддавай на сплашването му.“ — Не съм сигурна, защото не съм я докосвала.

Отие присви очи.

— Погледнахте ли какво има в кесията?

— Казах ви, не съм пипала нищо…

— Ако не броим пръстена. — Мъжът внезапно се наведе напред. Приличаше на змия, която се кани да ухапе. — И точно това ми се вижда доста загадъчно, доктор Танър. Питам се защо сте проявили интерес точно към пръстена и сте го вдигнали, а всичко останало сте оставили непокътнато.

Алис го погледна в очите.

— Пръстенът просто привлече погледа ми, нищо повече.

Отие се засмя ехидно.

— В почти непрогледната тъмнина на пещерата забелязвате именно този мъничък предмет, така ли? Колко голям е той? Колкото монета от едно евро ли? По-голям, по-малък?

„Не му казвай нищо.“

— Предполагам, че сам сте могли да прецените колко голям е — отговори тя хладно.

Мъжът се усмихна. С усещането, че потъва, Алис си даде сметка, че някак се е превърнала в играчка в ръцете му.

— Де да можех, доктор Танър — рече той меко. — Така стигаме до същността на въпроса. Пръстен няма.

Алис се вцепени.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Пръстенът не е там. Всичко останало си стои, общо взето, както го описвате. Но пръстен няма.

Когато Отие сложи ръце върху стола й и доближи дългото си бледо лице до нейното, Алис се дръпна назад.

— Какво сте направили с него, Алис? — прошепна Отие.

„Не му позволявай да те нагрубява.“

— Обясних ви какво точно се случи — отвърна тя, като се помъчи да се отърси от страха си. — Пръстенът се изплъзна от ръката ми, когато изпуснах запалката. Ако го няма там, значи някой го е взел. Но не съм аз. — Стрелна с очи Нубел. — Ако го бях взела, щях да кажа още на първия разпит.