Кейт Мос - Лабиринтът

— Колко доброволци сте тук?

Тя пламна, сякаш са я хванали в лъжа.

— Всъщност съм само аз. Останалите са археолози и студенти.

Нубел се вторачи в нея.

— И ще останете докога?

— Днес е последният ми ден.

— А Каркасон?

— В сряда имам насрочена среща там, после няколко дни ще поразгледам. В неделя се прибирам в Англия.

— Красив град — отбеляза мъжът.

— Никога не съм била там.

Нубел въздъхна и отново избърса с носната кърпа зачервеното си чело.

— И какво е естеството на тази среща?

— И аз не знам със сигурност. Една роднина, която живее във Франция, ми е завещала нещо. — Алис замълча, не й се говореше за това. — Ще науча повече на срещата с адвоката в сряда.

Нубел пак си записа. Алис се опита да разчете на обратно почерка, но не успя. За нейно облекчение следователят заговори за друго.

— Значи сте доктор… — подхвана той.

— Не съм лекарка — уточни Алис, доволна, че сега са на по-безопасна почва. — Преподавателка съм, имам научна степен. По литература на средноанглийски. — Нубел я погледна неразбиращо. — Не съм лекарка. Преподавателка в университет съм.

Нубел въздъхна и пак си записа нещо.

— Добре. На въпроса. — Тонът му вече не беше разговорен. — Работили сте сама горе. Това обичайна практика ли е?

Алис застана нащрек.

— Не — отвърна тя бавно, — но тъй като днес ми беше последният ден, исках да поработя, въпреки че колегата не беше тук. Бях сигурна, че сме открили нещо.

— Под големия камък пред входа ли? Само за да си изясня как се решава кой къде ще копае.

— Доктор Брейлинг и Шийла… доктор О’Донъл де, имат план какво искат да постигнат за времето, с което разполагат. И в съответствие с него разпределят участъците.

— Значи там ви е пратил доктор Брейлинг? Или доктор О’Донъл?

„Инстинктът. Просто знаех, че там има нещо.“

— Не. Качих се по-нависоко, защото бях сигурна, че там има нещо… — Тя се поколеба. — Не успях да намеря доктор О’Донъл, за да й искам разрешение… затова отидох на своя глава.

Нубел се свъси.

— Ясно. Значи сте работели. Камъкът се е плъзнал. Паднал е. После какво?

В паметта й наистина имаше големи празноти.

— После чух в прохода зад мен нещо и…

Изведнъж думите заседнаха на гърлото й. Нещо, което Алис беше потискала в съзнанието си, отново изникна с трясък, сякаш…

„Сякаш какво? — Тя си отговори сама: — Сякаш са ме намушкали.“ Точно така се чувстваше. Сякаш я пробожда острие. Болка нямаше, имаше само студен въздух, който нахлува бързо, и притъпен ужас.

„И после?“

Искряща светлина, ледена и безплътна. И лице, скрито вътре в нея. Лице на жена.

Гласът на Нубел се вклини в избилите на повърхността спомени и ги натроши на парчета.

— Доктор Танър!

„Дали не е било халюцинация?“

— Доктор Танър! Да доведа ли някого?

Алис го погледна невиждащо.

— Не, не, благодаря. Добре съм. От жегата е.

— Казахте, че ви е стреснал някакъв шум…

Тя си наложи да се съсредоточи.

— Да. В тъмното загубих ориентация. Не разбрах откъде е дошъл звукът и се уплаших. Сега си давам сметка, че са били Шийла и Стивън…

— Стивън ли?

— Стивън Къркланд. К-ъ-р-к-л-а-н-д.

Нубел обърна бележника към нея да провери дали е написал правилно името.

Алис кимна.

— Шийла забелязала камъка и дошла да види какво става. Стивън вероятно е тръгнал след нея. — Тя отново се поколеба. — След това вече не знам какво е станало. — Този път лъжата излезе с лекота от устата й. — Вероятно съм се препънала в стъпалата. Когато дойдох на себе си, чух, че Шийла ме вика.

— Доктор О’Донъл твърди, че когато са ви намерили, сте били в безсъзнание.

— За кратко. Най-много за минута-две. Поне така ми се стори.

— Друг път припадали ли сте, доктор Танър?

Алис трепна, когато в съзнанието й изникна ужасяващият спомен за първия припадък.

— Не — излъга тя.

Нубел не забеляза, че е пребледняла.

— Казвате, че е било тъмно и заради това сте паднали — рече той. — Но преди това сте имали светлина, нали?

— Имах запалка, но я изпуснах, когато чух шума. Пръстена също.

Следователят реагира на мига.

— Пръстен ли? — попита той рязко. — Не ми споменахте нищо за пръстен.

— Между скелетите имаше малък пръстен — поясни Алис, разтревожена от изражението на Нубел. — Взех го с пинцетите, за да го разгледам по-добре, но докато…

— Какъв пръстен? — прекъсна я следователят. — От какво беше направен?

— Не знам. От някакъв камък, не беше сребърен или златен. Всъщност не успях да го видя добре.