Кейт Мос - Лабиринтът

— Но какво?

— Ще прозвучи глупаво, но нещо сякаш ме теглеше натам. Знаех, че вътре има пещера. Не мога да го обясня, но бях сигурна. Чувство някакво. Déjà vu 30 30 Вече видяно (фр.), термин, с който се описва усещането, че си изживявал нещо и преди. — Б.пр. . Сякаш вече съм била там и друг път.

— Нима смяташ, че от това нещата стават по-розови? — подметна ехидно Шийла. — Господи, чуй се само. Имала чувство някакво. Жалка си.

Алис поклати глава.

— Не е само това…

— При всички положения защо си се качила да копаеш там? И то сама. Ето на, нарушаваш правилата, колкото да правиш напук.

— Не — възрази Алис. — Не е така. Колегата, с когото работя в екип, не е тук. Видях нещо под големия камък и понеже днес ми е последният ден, реших да покопая малко. — Гласът й заглъхна. — Просто исках да разбера дали си струва да продължаваме — допълни тя, схванала твърде късно грешката си. — Нямах намерение да…

— Нима за капак ми съобщаваш, че си намерила нещо? Открила си някакъв предмет и не си си направила труда да съобщиш на никого?

— Аз…

Шийла протегна ръка.

— Дай ми го.

Алис я гледа известно време в очите, после бръкна в джоба на дънковите шорти, извади носната кърпа и й я подаде.

Загледа как Шийла разгъва памучната тъкан и отвътре се показва катарамата. Не се сдържа и посегна към нея.

— Красива е, нали? Виж как медта по краищата, тук и тук, отразява светлината. — Тя се поколеба. — Според мен сигурно е била на някого от хората в пещерата.

Шийла вдигна поглед. Настроението й за пореден път се беше сменило. Тя вече не беше ядосана.

— Нямаш представа, Алис, какво си направила. Ама никаква. — Тя сгъна носната кърпа. — Ще я занеса долу.

— Аз…

— Не се занимавай повече с това, Алис. Сега не ми се говори с теб. Каквото и да кажеш, само си усложняваш положението.

„Това пък какво беше?“

Алис продължаваше да стои смаяна. Шийла тръгна да слиза. Беше вдигнала скандал ей така, за нищо, и това беше изненадващо дори за нея със сприхавия й нрав, а после точно толкова бързо беше забравила за караницата.

Алис седна на най-близката скала. Всичко я болеше, беше й много криво. Знаеше, че разкопките са финансирани от частно лице и не са свързани с някой университет или учреждение, затова не попадат под ограниченията, които пречат на повечето археолози. По тази причина конкуренцията кой да бъде включен в експедицията е била много ожесточена. Шийла работеше в Ма д’Азил, само на няколко километра северозападно от Фоа, когато за пръв път чула, че в планината Сабартес ще има разкопки. Поне както разказваше самата тя, засипала доктор Брейлинг, ръководителя на експедицията, с какви ли не писма, препоръки и електронни съобщения и накрая преди година и половина той капитулирал. Дори по онова време Алис недоумяваше защо приятелката й е като обсебена и толкова държи да участва.

Алис погледна надолу към планината. Шийла почти не се виждаше, високото й стройно тяло беше закрито от храстите и зановеца. Дори и да искаше, Алис вече не можеше да я настигне.

Въздъхна. Пак беше объркала всичко. Да тръгне да копае сама! „Така е по-добре.“ Предпочиташе да върши всичко сама и да не разчита на никого. Но точно сега не беше сигурна, че има сили да се добере сама до лагера. Слънцето прежуряше, краката й се подкосяваха. Алис погледна раната на ръката си. Тя пак бе започнала да кърви, и то по-силно отпреди.

Младата жена огледа напечения от слънцето летен пейзаж в планината Сабартес, която си беше все така умиротворена, извън времето. За миг се почувства добре. После внезапно долови друго усещане и настръхна. Сякаш очакваше нещо. И го беше разпознала.

„Всичко завършва тук.“

Тя затаи дъх. Сърцето й заби по-ускорено.

„Завършва тук, където е започнало.“

Изведнъж съзнанието й се напълни с шепот, с несвързани звуци като повтарящо се ехо във времето. Пред очите й отново изникнаха думите, изсечени в горния край на стъпалата. Pas a pas. Те започнаха да се въртят в ума й като почти забравена приспивна песен.

„Това е невъзможно. Каква глупачка съм.“

Разтърсена, Алис се подпря на колене и се насили да се изправи. Трябваше да се върне в лагера, трябваше да се махне от слънцето, да пийне малко вода.

Заслиза бавно. Трябваше да се махне от кънтящия камък, от духовете, заселили се в него. Не знаеше какво става с нея, знаеше само, че трябва да бяга.

Закрачи все по-бързо и по-бързо, препъвайки се в камъните. Но думите се бяха впили в съзнанието й и се повтаряха високо и ясно като мантра.