Кейт Мос - Лабиринтът

Шийла застана над плиткия гроб. Имаше нещо предизвикателно в начина, по който прокарваше нагоре-надолу лъча светлина по скелетите, сякаш ги оглеждаше. Нещо почти неуважително. Светлината падна върху острието на ножа, когато Шийла приклекна с гръб към Алис.

— Каза, че не си пипала нищо — рече тя внезапно. — Защо тогава пинцетите ти са тук?

Алис пламна.

— Прекъсна ме, не успях да довърша. Тъкмо се канех да ти кажа, че намерих един пръстен и го взех с пинцетите, но го изпуснах, когато ви чух в прохода.

— Пръстен ли? — попита Шийла.

— Може би се е търкулнал някъде.

— Е, не го виждам. — Шийла внезапно се изправи. — Хайде да се махаме оттук. Трябва да прегледат раните ти.

Алис се взря изумено в нея. Лицето на приятелката й беше неузнаваемо. Ядосано, непреклонно, осъдително.

— Но не искаш ли да…

— Господи, Алис — възкликна Шийла и я сграбчи за ръката. — Трябва да вървим!

След кадифения мрак в пещерата светлината отвън им се стори прекалено ярка. Слънцето сякаш се взриви в лицето на Алис.

Тя затули очите си с длани. Чувстваше се съвсем объркана, не можеше да определи къде във времето и пространството се намира. Познатият пейзаж се беше преобразил.

„Или може би аз го виждам с различни очи?“

Трепкащите върхове на Пиренеите в далечината бяха загубили ясните си очертания. Дърветата, небето, дори самата планина бяха по-безплътни, по-нереални.

Шийла мълчеше. Вече слизаше по склона, долепила до ухото си клетъчния телефон, без да обръща внимание на Алис. Тя забърза, за да я настигне.

— Шийла. Чакай малко. — Докосна я по ръката. — Виж какво, наистина съжалявам. Знам, че не трябваше да ходя там сама. Не помислих.

Шийла изобщо не й обърна внимание. Дори не я погледна, макар че затвори телефона.

— Върви по-бавно. Не успявам да те настигна.

— Добре — тросна се другата жена и се обърна. — Ето, спрях.

— Какво става тук?

— Ти ще ми кажеш. Какво очакваш да чуеш? Че всичко е наред ли?

— Не, аз…

— Защото знаеш ли, нищо не е наред. Страшно глупаво си постъпила, като си отишла там сама. Разбъркала си находките и един бог знае още какво. На какво си си играла?

— Знам, знам. И наистина съжалявам — повтори Алис и вдигна ръце.

— Имаш ли представа в какво положение ме поставяш? Именно аз съм гарантирала за теб. Именно аз съм убедила Брейлинг да те допусне до експедицията. Сега само защото ти си се правила на Индиана Джоунс, от полицията вероятно ще прекратят разкопките. Брейлинг ще стовари вината върху мен. Всичко, което съм направила, за да дойда тук, за да ме включат в експедицията. Времето, което съм хвърлила, за да…

Шийла замълча и прокара пръсти по късата си, изрусена до бяло коса.

„Не е честно.“

— Чакай малко. — Алис знаеше, че Шийла е в правото си да се сърди, но все пак прекаляваше. — Не си справедлива. Съгласна съм, беше глупаво да влизам вътре… не помислих добре, признавам, но и ти преиграваш. Все пак не съм го направила нарочно. Брейлинг едва ли ще се обади в полицията. Всъщност не съм се докосвала до нищо. Няма пострадали.

— Брейлинг ще се обади на властите — изсъска тя, — защото, както щеше да знаеш, ако си беше направила труда да чуеш какво ти говоря, полицията беше против тези разкопки и накрая склони само при условие че ако открием човешки останки, незабавно ще съобщим в участъка.

На Алис й причерня.

— Мислех, че това са само празни приказки. Никой не го приемаше на сериозно.

— Ти очевидно не си го приела на сериозно — подвикна Шийла. — За разлика от нас, професионалистите.

„Няма никаква логика.“

— Но защо от полицията ще се интересуват от археологически разкопки?

Шийла избухна.

— Господи, Алис, още не проумяваш за какво става дума, нали? Дори сега. Изобщо не е важно защо. Важното е, че е така. Не ти решаваш кои правила да спазваш и кои да пренебрегваш.

— Никога не съм казвала, че…

— Защо непрекъснато правиш напук? Винаги смяташ, че ти знаеш най-добре, винаги искаш да нарушаваш правилата, да бъдеш различна.

Сега вече и Алис се разкрещя.

— Не се чуваш какво говориш. Изобщо не съм такава и ти го знаеш. Просто не помислих…

— Точно там е работата. Никога не мислиш, освен за себе си.

— Това е лудост, Шийла. Защо ми е да ти усложнявам живота! Чуй се какво говориш! — Алис си пое дълбоко въздух, за да се овладее. — Виж какво, ще обясня на Брейлинг, че аз съм виновна, но… знаеш, че при обичайни обстоятелства нямаше да хукна да влизам сама, но…

Тя отново замълча.