Кейт Мос - Лабиринтът

Мина половин час, а при нея все още не идваше никой.

Тя бръкна в раницата си, която Стивън или Шийла вероятно бяха свалили от планината, и извади молив и скицник. Отвори го на празна страница.

„Представи си, че стоиш на входа и гледаш прохода.“

Алис затвори очи и си представи как стои на входа. Скалата. Скалата бе изумително гладка, сякаш някой я е лъскал. Крачка напред, в мрака.

„Имаше лек наклон.“

Алис започна да рисува. Проход, отвор, пещера. Върху втори лист нарисува по-ниската част, от стъпалата до жертвеника и скелетите по средата. Отстрани на скицата на гроба състави списък на вещите: нож, кожена кесия, парче плат, пръстен. Отгоре пръстенът бе съвсем гладък и плосък, изненадващо дебел, с мъничка вдлъбнатинка по средата. Странното бе, че образът беше издълбан от вътрешната страна, където не можеше да го види никой. За него можеше да знае само човекът, който носи пръстена. Точно умалено копие на лабиринта, изсечен на стената зад жертвеника.

Алис се облегна на стола, кой знае защо, не й се искаше да повтори образа върху хартия. Колко ли беше голям? С диаметър някъде около метър и двайсет? Или повече? И с колко окръжности?

Тя нарисува кръг, с който запълни почти цялата страница, после спря. Колко черти? Алис знаеше, че ако види рисунката отново, ще я познае, но сега й беше трудно да си го припомни: беше държала пръстена само няколко секунди и беше видяла изсечения върху скалата лабиринт в далечината съвсем смътно в тъмнината.

Някъде в разхвърляния таван на паметта й се пазеха познанията, които сега й бяха необходими. Часовете по история и по латински в училище, документалните филми по Би Би Си, които, свита на канапето, беше гледала заедно с родителите си. В детската стая имаше дървена библиотечка с любимата й книга на долната лавица. Илюстрирана енциклопедия на древните митове с лъскави, шарени страници, които вече се бяха опърпали, толкова често Алис ги беше разгръщала.

„Имаше изображение на лабиринт.“

Тя отвори наум енциклопедията точно на тази страница.

„Но беше различен.“

Алис взе молива и опита отново. Нарисува вътре в първия кръг втори и се помъчи да ги съедини. Не успя. Следващият й опит не беше по-добър, по-следващият — също. Младата жена си даде сметка, че тук става въпрос не само колко са окръжностите, които се вплитат като спирала и се доближават до центъра, а че рисунката й поначало е сбъркана.

Но не се отказа, продължи да упорства, макар че първоначалното вълнение бе заменено с едва доловимо отчаяние. Купчинката смачкани на топка листове в краката й ставаше все по-голяма.

— Madame Tanner 31 31 Госпожо Танър (фр.). — Б.пр. ?

Алис подскочи.

— Docteur 32 32 Доктор (фр.). — Б.пр. — поправи тя по инерция мъжа и се изправи.

— Извинявайте, докторе. Казвам се Нубел. От криминалната полиция на департамент Ариеж.

Нубел й поднесе служебната си карта. Алис се направи, че я чете, като същевременно пъхаше всичко в раницата. Не искаше следователят да види неуспешните й рисунки.

— На английски ли предпочитате да говорим?

— Да, ще бъде по-лесно, благодаря ви.

Инспектор Нубел беше заедно с униформен полицай с будни шарещи очи. Изглеждаше така, сякаш току-що е завършил училище. Той не беше представен.

Нубел се намести на един от тесните сгъваеми столове. Едвам успя. Бедрата му стърчаха над брезентовата седалка.

— И така, госпожо, как се казвате?

— Алис Грейс Танър.

— Дата на раждане?

— Седми януари 1974 година.

— Омъжена ли сте?

— Важно ли е? — тросна се тя.

— Само за сведение, доктор Танър — отвърна меко следователят.

— Не, не съм омъжена — отвърна Алис.

— Адресът ви.

Алис му посочи най-подробно в кой хотел във Фоа е отседнала и домашния си адрес, като произнесе буква по буква непознатите английски имена.

— Не е ли далеч всеки ден да пътувате дотук от Фоа?

— Тук нямаше места, затова…

— Bien 33 33 Добре (фр.). — Б.пр. . Доколкото разбрах, сте доброволка, нали?

— Да. Шийла… доктор О’Донъл е една от най-старите ми приятелки. Следвали сме заедно, преди да… — „Само отговаряй на въпросите. Не му разказвай живота си.“ — Просто съм дошла за кратко, да се видим. Доктор О’Донъл познава добре тази част на Франция. Когато се разбра, че трябва да дойда по работа в Каркасон, Шийла предложи да се отбия дотук за няколко дни. И да съчетая почивката с работата.

Нубел си записа в бележника.

— Значи не сте археолог?

Алис поклати глава.

— Но е прието на археологически разкопки да работят и доброволци, любители, които проявяват интерес, и студенти по археология, които вършат грубата работа.