Кейт Мос - Лабиринтът

Алис усети как някой я хваща за ръцете и й помага да седне. Всичко наоколо тънеше в мрак, ако не се броят стрелкащите се кръгове светлина, идваща от факлите. Две факли. Алис присви очи и позна Стивън, един от по-възрастните членове на екипа. Беше се надвесил над Шийла и очилата му с телени рамки отразяваха светлината.

— Кажи нещо, Алис. Чуваш ли ме? — попита Шийла.

„Не съм сигурна. Може би.“

Алис се опита да промълви нещо, но устата й беше пресъхнала и от нея не излязоха думи. Опита се да кимне. От усилието й се зави свят.

Докато Шийла я държеше от едната страна, а Стивън — от другата, се премести малко назад, подпря се на коленете си и седна на най-горното от каменните стъпала. Всичко сякаш се движеше напред-назад, нагоре-надолу, като във филм, който не е на фокус.

Шийла приклекна пред нея и продължи да й говори нещо, но Алис не разбираше какво. Звукът беше изкривен, като от плоча, пусната на погрешни обороти. Пак й се пригади, отново я плиснаха несвързани спомени: тракането на черепа, търкулнал се в тъмното, ръката й, пресегнала се да вземе пръстена, съзнанието, че е разтревожила нещо, което се е спотайвало в най-далечните кътчета на планината, някакво зло.

После нищо.

Беше премръзнала. Знаеше, че е била в безсъзнание съвсем кратко, най-много няколко минути. Но й се струваше достатъчно дълго, за да се прехвърли безпрепятствено от един свят в друг.

Потрепери. После друг спомен. Как сънува все един и същ познат сън. В началото усещането за умиротворение и лекота, за нещо бяло и чисто. Сетне тя се носи шеметно все по-надолу и надолу през празното небе, а земята се е устремила да я посрещне. Няма сблъсък, няма удар, само тъмните зелени стълбове на дърветата, надвиснали над нея. След това огънят, тътнещата стена от червени, златни и жълти пламъци. Защо ли сънят се беше върнал? Когато беше малка, същият сън я беше преследвал, без да я отвежда никъде. Но не беше се появявал от години. Беше я оставил на спокойствие.

— Дали да не се опитаме да те изправим? — попита Шийла.

„Сънят не означава нищо. Щом не означава нищо, значи ще се повтаря отново и отново.“

— Алис — повика я Шийла малко по-рязко. — Как мислиш, ще успееш ли да се изправиш? Трябва да те отведем в лагера да те прегледат.

— Мисля, че да — каза Алис, сякаш с чужд глас. — Има ми нещо на главата.

— Можеш, Алис. Хайде, опитай.

Алис погледна зачервената си подута китка. „Ужас!“

— И аз не знам какво се е случило. Това тук… — Тя вдигна ръката си. — Това е станало отвън.

Шийла я прегърна, за да й помогне да стане.

— Сега добре ли е?

Алис се остави Шийла да я вдигне. Стивън я хвана за другата ръка. Тя се олюля леко, но след секунди вече не се чувстваше зашеметена и усещаше изтръпналите си крайници. Започна да сгъва и да разгъва предпазливо пръстите си и усети как наранената й кожа се опъва по кокалчетата.

— Добре съм. Само ми дайте малко време.

— Какво те е прихванало, че си дошла тук сама?

— Аз такова… — не се доизказа Алис, понеже не знаеше какво да обясни. — Трябва да видите нещо. Там, долу.

Шийла насочи факлата към мястото, накъдето гледаше Алис. По стените и тавана на пещерата плъзнаха сенки.

— Не, не тук — рече Алис. — Там, долу.

Шийла наклони надолу лъча.

— Пред жертвеника.

— Жертвеник ли?

Силната бяла светлина проряза като с прожектор мастиленочерния мрак в пещерата. За стотна от секундата сянката на жертвеника се открои върху каменната стена отзад като гръцката буква „пи“, насложена върху изсечения в скалата лабиринт. После Шийла премести ръка, образът изчезна и факлата намери гроба. Белите кости скочиха от тъмното срещу тях.

Настроението тутакси се промени. Шийла си пое въздух. Слезе като робот по първото, после по второто и третото стъпало.

Стивън понечи да тръгне след нея.

— Не — подвикна Шийла. — Стой горе.

— Аз само…

— Всъщност иди да потърсиш доктор Брейлинг. Кажи му какво сме намерили. Веднага — подвикна тя, защото Стивън не се беше и помръднал.

Той тикна факлата в ръката на Алис и изчезна в прохода. Алис чу как стъпките му стават все по-тихи, докато накрая мракът не ги погълна.

— Можеш да не крещиш — подхвана тя.

Шийла я прекъсна.

— Пипала ли си нещо?

— Не точно, макар че…

— Макар че какво?

— В гроба имаше едни неща — допълни Алис. — Мога да ти покажа.

— Не — кресна Шийла. — Не — вече по-спокойно. — Не искаме да се пипа.

Алис понечи да напомни, че вече е късно, но размисли.