Джефри Дивър - Невидимия

Тя се засмя, изненадана от това обръщение. В управлението наистина имаше мъже от каменната ера (от патрулния отдел до главната централа на Полис Плаза), но обикновено не изразяваха толкова открито пренебрежението си към жените. Поне от година никой не беше наричал Сакс „гадже“ или „маце“.

— Предпочитам „полицай“, ако нямаш нищо против.

— Не, не — засмя се той. — Отпусни се. Изпитът свърши.

— В какъв смисъл?

— Кат ти викам „гадже“, не го правя като част от изпита. Не се налага, нъл’ се сещаш, да официалничим. Казвам го, щото съм впечатлен. И щото ти си… нъл’ се сещаш? — Той се усмихна чаровно. — Ня’ам навика да правя комплименти. От мойта уста това е нещо сериозно.

„Щото ти си… нъл’ се сещаш?“

— Ехо, да не се обиди нещо?

— Изобщо не съм се обидила. Но все пак предпочитам „полицай“. Това обръщение ще използваме.

— Хайде, не съм искал да те обидя. Ти си готино маце. А аз съм пич. Нъл’ се сещаш… Това е.

— Това е — отсече тя и си тръгна.

Той ѝ препречи пътя и се намръщи:

— Хей, чакай малко. Така не е добре. Дай да те черпя една бира. Ще ме харесаш, кат’ ме опознаеш.

— Не бъди толкова сигурен — изсмя се един от колегите му.

Свалячът му показа среден пръст и отново се обърна към Сакс.

В този момент пейджърът ѝ изпиука и тя видя номера на Линкълн Райм на дисплея. След него се появи думата „СПЕШНО“.

— Трябва да вървя — рече Сакс.

— Нямаш ли време за бира? — попита полицаят и се нацупи като малко дете.

— Не.

— Амиии… що не ми дадеш номера си?

Тя насочи показалец към него:

— Бум, бум.

И се затича към жълтия си „Шевролет Камаро“.

„Това ли е училище?“

Сакс вървеше по коридора и тътреше зад себе си големия черен куфар с материалите за полицейски огледи. Подуши миризма на мухъл и стара дървесина. От тавана висяха прашни паяжини.

Как би могло да се изучава музика тук? Сградата по-скоро приличаше на декор за някой от романите на Ан Райс, които четеше майка ѝ.

— Зловещо — промърмори една от полицайките, пристигнали първи на местопрестъплението.

Това напълно описваше обстановката.

Пред двойната врата в дъното на коридора стояха шестима полицаи (униформени и цивилни). Рошавият Лон Селито стискаше бележника си и разговаряше с един пазач. Дрехите на човека бяха в тон със стените и тавана — прашни и покрити с петна.

През отворената врата тя зърна друго мрачно помещение; в средата лежеше труп. Жертвата.

Сакс се обърна към един техник:

— Искам светлина. Два прожектора.

Младежът кимна и се забърза към автомобила за бързо реагиране — комби, превозващо необходимата за огледите екипировка. То беше спряно наполовина на тротоара след бясно каране с около 110 км/ч (доста по-спокойна скорост от тази, с която Сакс шофираше своя „Шевролет Камаро SS“, модел 1969 година).

Сакс се взря в младата русокоса жена, просната по гръб на три метра от нея. Коремът ѝ беше изпъкнал, защото вързаните ѝ ръце бяха под гърба ѝ. Въпреки оскъдното осветление Сакс ясно различи дълбоките белези от въже по врата, кръвта по устните и брадичката ѝ — вероятно защото си беше прехапала езика, както често става при задушаване.

Тя веднага направи предварителните си наблюдения: без венчална халка, обеци със зеленикави камъни, износени маратонки. Нямаше следи от грабеж, сексуално малтретиране или изтезаване.

— Кой е първият пристигнал полицай?

Беше висока жена с къса кестенява коса; на значката ѝ пишеше Д. Франсискович .

— Ние — отвърна тя и кимна към русата си партньорка, Н. Аусонио .

Израженията им бяха тревожни, Франсискович барабанеше с пръсти по кобура си. Аусонио постоянно хвърляше погледи към трупа. Сакс се досети, че за пръв път се сблъскват с убийство.

Двете полицайки разказаха за случилото се. Как заварили престъпника, как ги заслепил, скрил се и се барикадирал. И накрая изчезнал.

— Значи каза, че имал заложник, така ли?

— Да — отвърна Аусонио. — Но никой студент не липсва. Сигурни сме, че блъфираше.

— Жертвата?

— Светлана Расникова — отвърна Аусонио. — На двайсет и четири. Студентка.

Селито се обърна към Сакс:

— Бединг и Сол разпитват всички, които са били в сградата тази сутрин.

— Кой е влизал? — кимна към залата Сакс.

— Първите пристигнали полицаи. После двама санитари и двама от спецотряда. Излезли са веднага щом са се уверили, че е чисто. Местопрестъплението е почти непокътнато.

— Пазачът също влиза — добави Аусонио. — Но съвсем за малко.