Лоренцо Каркатера - Вълка

— Искаш ли да отговоря вместо теб? — попитах го. — Защото мисля, че знам какво те е накарало. И то няма нищо общо с Владимир или Раза. Не е заради твоите отношения със семейството или заради войната изобщо. Заради мен е. Винаги е било заради мен.

Станах от масивния дървен стол и се приближих до двойната врата, която извеждаше към красивата градина. Застанах до инвалидната количка на Джими е ръце в джобовете и се загледах в плажа. По това време беше пълно с кучета, които тичаха по пясъка, ловяха фризбита и топки за тенис, а стопаните им се забавляваха заедно е тях.

— Разбрах — продължих. — Аз получих това, което ти искаше и желаеше, но нямаше да се сбъдне — контрол над фамилията. Това беше твое наследствено право, не мое. Но ти продължи, през всичките години се преструваше, независимо кой от двамата беше шеф на организацията, че искаш само да бъдеш изслушван, да се съобразяват със съветите ти, да се допитвам до мнението ти. В същото време обаче държеше да си начело, а аз бях пречката това да се случи.

Джими погледна към мен и аз видях, че очите му са пълни със сълзи. В същото време погледът му беше изпълнен е гняв. Тялото му леко потрепери и той стисна облегалките на инвалидната количка.

— Решението не беше мое — казах колкото на него, толкова и на самия себе си. — Баща ти направи този избор. Правилно или не, но той така реши. Ако бях отказал, той щеше да моли друг, тук или в Италия, без значение. Но нямаше да си ти шефът, колкото и да му се искаше да е така. И двамата с теб знаехме как ще се стекат събитията още от деня, в който дойдох да живея при вас. И сега се питам дали от самото начало си планирал да ме предадеш, търпеливо изчаквайки удобен момент, дебнейки подходяща възможност да удариш. И ето че Владимир се появява с предложение, за което ти винаги си мечтал — да ме отстраниш от пътя си.

Джими поклати глава, като от резките движения количката помръдна. Аз се обърнах, наведох се и доближих лицето си на сантиметри от неговото.

— Това някак мога да го разбера — добавих тихо. — На твое място сигурно щях да постъпя по същия начин. Но защо и семейството ми, Джими? Лиза, Пола, Санди бяха убити и аз искам да разбера от тебе истината — имаш ли нещо общо със случилото се на самолета?

Джими широко отвори очи от ужас и само дето не скочи от количката, стисна толкова здраво ръцете ми и рязко и енергично поклати глава. Очите му бяха пълни с мъка, съизмерима само с болката, която беше изпитал от смъртта им.

Освободих се от хватката му и отстъпих назад.

— Винаги съм вярвал, че ги обичаш не по-малко от мен — казах. — Спокоен съм, че поне това не е било лъжа.

Наказанието за предателство беше едно. Във всеки случай то не би трябвало да ме притеснява. Много пъти бях вземал подобни решения и никога досега не бях съжалявал. Но за първи път откакто бях провъзгласен за бос на синдиката, бях обзет от силно колебание и нерешителност. Обичах Джими и вярвах, че въпреки предателството му той също ме обича. А и близките ми хора, които останаха живи и които обичах, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Загубата на още един за мен можеше да се окаже непоносимо бреме.

Но пък да си затворя очите, да оставя стореното от Джими без последици и без наказание, беше голям риск и щеше да е грешка, която можеше да се окаже фатална. Щом плъзнеше мълвата, че съм помилвал предателя, това щеше да отслаби позициите ми пред другите престъпни босове във време, в което се нуждаех от уважение и респект.

Не бях първият, предаван от човек от най-близкото му обкръжение, и нямаше да съм последният. Човек в моето положение постоянно се готви за подобно действие и го очаква, гледа как да го предотврати, да предугади от кого би могло да дойде предателството и зорко следи заподозрения, докато онзи наистина не направи грешния ход. Аз правех това с всеки един в моята група, но през ума ми дори не беше минавало, че опасността може да изхожда от Джими. Не си правех илюзии и виждах, че има известно недоволство и недолюбване от негова страна към мен, не само защото го бях изместил като престъпен бос, но също така бях спечелил и благосклонността на баща му. Но бях заблуден от любезното държане на Джими към членовете на семейството ми и от храбростта и достойнството, с които посрещаше нерадостната си съдба всеки ден, като отказваше да се примири с болестта и не се превърна в роб на недъга си.

Той взе бележника си и надраска набързо нещо, скъса листа и ми го подаде. Взех го, прочетох написаното и му го върнах.