— Творецът няма почти нищо общо с религията — отвърна Раза. — В известен смисъл Микеланджело е бил бунтар. Те всички са били — Рафаел, Да Винчи, Караваджо.
— Но виж творбите им. Изпълнени са с духовност. Сигурно са имали някаква вяра в Бог, за да сътворят такива шедьоври.
— Те са вярвали единствено в дарбата си. Истинската религия е била техните умения и талант. Не са обръщали внимание на онези, които са критикували работата им, дори не са понасяли критика. От богатите си спонсори не са искали друго, освен парите, необходими им, за да довършат работите си. В много отношения те не са били по-различни от нас двамата с теб в съдружието ни с руснака. Неговото мнение изобщо не ме интересува. Нито пък го търся за съвети. Единственото, което ме интересува, е парите да продължат да текат към нас и той да ми помогне да опазя колкото се може повече от хората си, докато тази мисия не приключи.
Огромната „Сикстинска капела“ беше пълна с туристи, както през повечето дни в годината. Войници от охраната на Ватикана вървяха сред тълпата и молеха хората да пазят тишина, а също така следяха някой да не фотографира със светкавица. Изкуството тук, първоначално придобито от папа Юлий Втори, заемаше всяка педя от третото ниво на залата.
Аврим се загледа във всяка една от фреските по стените на второто ниво. Беше потресен от величието на творбите.
— Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, но смятам, че трябва да ти го кажа — обърна се той към Раза.
Раза отвърна поглед от „Страшния съд“.
— Слушам те.
— Иска ми се да беше избрал други обекти за акцията ни — колебливо изрече Аврим. — Някакви правителствени сгради може би, мост, тунел, залив. Струва ми се нередно да унищожаваме нещо, което толкова се доближава до съвършенството.
— Знам. Затова те са идеалният избор. Тяхното унищожение ще представлява емоционален удар с епични размери. Погледни тези хора, вторачили се в творбата, сякаш фигурите на стената са истински и всеки момент ще слязат при тях. Да постигнеш такъв ефект върху толкова големи човешки маси означава да имаш силата на истински художник. И именно това ще направя аз, само че в обратен ред. Ще ги лиша от това съвършенство, ще ги откъсна от мечтата им, ще разбия на пух и прах вярванията им. След като мисията ни завърши и целите бъдат превърнати в руини, на хората ще им останат само спомените за тези шедьоври. И когато стане дума за Микеланджело или дори когато само споменат името му, по неволя ще трябва да споменат и моето име. Защото аз ще бъда за вечни времена свързан с Божествения.
— Някога и ти си се мислел за творец — каза Аврим, без да е убеден как да продължи разговора. — Имал си дарбата да станеш такъв.
— Аз и сега съм творец, Аврим — отвърна Раза.
— Ние сме поели по пътеката на разрушението — открито и свободно произнесе Аврим и вече не беше притеснен каква ще е реакцията на събеседника му. — Ние не творим и не създаваме нищо освен бомби, с които глупаците като мен опасват телата си заради вярата си в хора като теб. Ние излизаме, разрушаваме и после ни мразят за това.
— Все още не си разбрал значението на нашата задача — каза Раза. — И може би така и ще си умреш, без изобщо да разбереш. Но ще е срамота, защото ние не го правим за слава или за злато. Ние само искаме да ни оставят да си живеем мирно на нашата земя и да се молим, и да се кланяме на нашия бог. Ние никога не сме обявявали война на никого. Но другите непрекъснато ни обявяват войни. И ти си прав, като казваш, че сме мразени заради разрушенията, които причиняваме. Но също така ги караме и да се боят от нас. А аз предпочитам да треперят от страх пред мен, отколкото да се чувстват спокойно и комфортно в моето присъствие.
— Ако тези мисии успеят, нас не само ще ни намразят — отговори Аврим. — Ще ни ненавиждат до смърт до края на света.
— Още една причина да се молим за успеха. — Раза се усмихна. — Ако трябва някой да ме съди, то нека да са враговете ми.
Аврим наведе глава. После погледна нагоре към творбата, доставяща му неизмеримо удоволствие.
Ню Йорк, САЩ
Големия Майк Палеокрасас, внукът на рибаря, който с годините се превърна в една от най-ярките звезди на подземния свят, седна зад волана на префасонирания черен мустанг, модел 1967 година, с осем цилиндъра колосална мощ, направен за скорост и комфорт, и облегна глава на кожената седалка. Беше мечтал за такава кола още от деня, в който за първи път гледа филма „Булит“ със Стив Маккуин. Беше на десетия му рожден ден, а филмът беше записан на видеокасета, подарък от баща му, който му беше предал по наследствена линия любовта към бързите коли. Но Майк трябваше да чака още единайсет години, докато открие това, което търсеше. Колата беше очукана, двигателят — изтъркан от каране, купето — олющено и похабено от климата и времето. Но Големия Майк тогава разбра, че това е неговата кола-мечта и не се поколеба да инвестира време и средства, за да придобие мустангът сегашния си бляскав вид. Докато израстваше в йерархията на гръцкия престъпен синдикат, той събра в колекцията си и други коли, всичките копия на онези, които беше гледал във филмите. Истинските любови на Големия Майк бяха две — колите и филмите.
Читать дальше