Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

— Ще стигна и до това, но голямата загадка е всъщност другаде.

— Къде?

— Напълно невъзможно е да се свърже това, което тя разказва, за отправената ѝ заплаха, с възрастната госпожа Линдерот. Изглежда много деликатна възрастна дама. Числото едва ли е съвсем точно, но според Фриденсдал тя е сто процента сигурна, че зад заплахата срещу нея стои възрастната госпожа Линдерот.

— Добре — каза Бекстрьом. — Слушам.

В четвъртък следобед Фрида Фриденсдал тръгнала от работното си място в Шиста непосредствено преди пет следобед, слязла в гаража, седнала в колата и се отправила директно към „Сулна Центрум“, за да напазарува за почивните дни. След като приключила, се прибрала в апартамента си във Филмовия град, за да хапне, да погледа телевизия и после да си легне.

— По нейните думи, прибрала се вкъщи около шест и четвърт. Сготвила, хапнала, говорила с приятелка по телефона. Гледала новините по телевизията и в този момент се звъннало на вратата ѝ. Според нея тогава тъкмо минавало седем и половина.

— Заключила е вратата след себе си, нали? — попита Бекстрьом, който вече се досещаше какво ще последва.

— Да, била е заключена. Преди да отвори, надникнала през шпионката, тъй като не очаквала посещение и чисто и просто била предпазлива при отварянето на непознати. Пред вратата стоял мъж в някакво работно облекло, синьо яке, с голям букет цветя в ръка. Тя си помислила, че е куриер на цветя. И тогава отворила.

„Как никога не си вземат поука“, помисли си Бекстрьом.

— После явно всичко се развило доста бързо. Той влязъл направо в апартамента. Поставил цветята на масичката в преддверието. Погледнал я, сложил пръст на устните си, сякаш ѝ правел знак да мълчи, но не казвал нищо. После посочил дивана във всекидневната. Тя влязла и седнала. Описва усещането като внезапна пълна празнота отвътре, била просто смъртно изплашена. Не смеела дори да извика. Не ѝ достигал въздух, бояла се и да го погледне. Напълно блокирала, горката.

— И какво е било посланието?

— Отначало той не казвал нищо. Само стоял и когато най-после отворил уста, говорел много тихо, звучал любезно, с почти убеждаващ тон, ако мога така да се изразя. Телевизорът бил включен, така че ѝ било малко трудно да чува какво казва той. Ставало въпрос за три неща. Първо, той и тя никога не са се срещали. Второ, никога повече да не говори за Елисабет или ако все пак я попитат, да говори само добро и най-вече за любовта на Елисабет към животните и колко добре се грижи за тях. Трето, че той веднага си тръгва. Тя да не става до четвърт час, след като чуе вратата, и да не гъква пред никого за случващото се в момента.

— Елисабет? Госпожа Линдерот ли нарича Елисабет? Тя съвсем сигурна ли е в това?

— Напълно — инспектор Аника Карлсон кимна енергично.

— Той казал ли е още нещо? — „Това не звучи никак добре“, помисли си Бекстрьом.

— Да, за жалост. Веднага след като привършил с въведението, което току-що описах, извадил автоматичен нож или кинжал. По описанието на ищцата ножът сякаш внезапно се появил в ръката му. Рязко движение и ето го с нож в дясната ръка. Предполагам, че е автоматичен нож или кинжал, това е. Тя казва също, че носел черни ръкавици. Впрочем чак тогава забелязала, че той е с ръкавици, и вече нямала никакво съмнение, че възнамерява да я убие или поне да я изнасили.

— Но той не го прави.

— Не, вместо това се усмихва. Поглежда я и казва, че ако не следва добрите му съвети, ще напъха цяла менажерия в оная ѝ работа, като същевременно вдига ножа. Предвид действието и думите му, посланието е ясно. След това си тръгва. На излизане си взема цветята. Затваря, изчезва като дим. Няма свидетели. Никой нищо не е видял, нито пък е чул.

— Сигурно ли е, че не си измисля?

— Да, само да я бяхте чули и видели. На мен ми беше достатъчно, за да ме убеди.

— И после?

— Седяла на дивана и се тресяла, докато се съвземе дотолкова, че да може да позвъни на приятелка, същата, с която говорила в седем часа. Когато се обадила, часът според мобилния ѝ бил осем и двайсет и една вечерта. Приятелката дошла, взела я и те пристигнали при нас, за да подадат сигнала. Сигналът е приет в девет и петнайсет вечерта.

— А приятелката? Разговаряхте ли с нея?

— Не, ищцата отказва да каже името ѝ. Приятелката присъстваше на разпита като свидетел и придружител и тогава си каза името, Лисбет Юхансон, като остави и ЕГН, и мобилен номер, но за съжаление, не бяха верни. Това е тази приятелка, бившата жена на полицая, който я биел и насилвал. Аз, разбира се, попитах ищцата защо тя или и двете постъпват по този начин. По думите ѝ, защото нито една от тях не вярва на полицията.