Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

— От националните сили за сигурност? — Бекстрьом хвърли заядлив поглед към Аника Карлсон.

— Не, съжалявам, ще ви разочаровам. Изпратихме един от собствените си автомобили от управлението. Един от нашите колеги се оказа познат на госпожа Линдерот, тя и майка му били стари приятелки, така че след минута преговори тя отворила и ги пуснала да влязат. Вярно, била раздразнена, но поне не проявила насилие. Пистолетът се оказал антика от осемнайсети век. Според колегите не е бил зареден и не е стрелял през последните двеста години.

— Е, добре — каза Бекстрьом.

— Това не е всичко — Аника Карлсон поклати глава.

— Как можах да си го помисля — каза Бекстрьом.

— Всичко върви спокойно, докато ветеринарката от областната управа не започва да пъха заека в клетката. Тогава именно госпожа Линдерот се втурва с високо (вдигната кана за чай и заплашва ветеринарката. Обезоръжават я, слагат я на дивана, колегите от центъра и онези двамата от областната управа напускат апартамента заедно със заека. Нашите колеги остават да разговарят с нея. Според доклада за събитието тя е напълно спокойна, когато те си тръгват оттам.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом. — Един въпрос. Откъде идват всички тези сигнали?

— От колегите в центъра — отговори Карлсон. — На следващия ден. Те са съставили съобщението от свое име и от името на двамата от областната управа, яростна съпротива, посегателство срещу служител, опит за насилие, неправомерна заплаха. Общо дванайсет различни престъпления, ако вярно съм преброила.

— Липсва нещо — добави Бекстрьом. — Бабичката е заплаха срещу благосъстоянието на нацията. Крайно време е да я сложат зад решетките.

— Чувам какво казвате, разбирам какво имате предвид, нямам проблеми с това. Това, което по-скоро ме притеснява, е сигналът за сериозна неправомерна заплаха, получена миналия четвъртък вечер. Подаден е директно при нас, тук в сградата. Подателят лично е дошъл при нас. Говорил е с един от дежурните колеги.

— Нека позная. Колегите от отдела за зайци и хамстери искали да допълнят нещо, което били забравили?

— Не — Аника Карлсон поклати глава. — Подателят е съседката на госпожа Линдерот. Тя живее в същия блок, само че на четвъртия етаж. Госпожа Линдерот живее най-горе, на седмия етаж. Това впрочем е същата съседка, която докладва Линдерот за небрежно отношение към животните, и за заека, и за хамстера, за сведение. Освен това се е оплакала на управата на жилищната асоциация, но това е друга история.

— А коя е тя?

— Живее сама. Четирийсет и пет годишна. Работи на половин работен ден, секретарка в компютърна фирма в Шиста. Няма данни при нас. Повечето от времето си, изглежда, посвещава на дейности с идеална цел. Наред с други неща е и говорител на организацията „Осмели се да защитиш най-малките ни приятели“. Това явно е някоя по-радикална фракция на „Приятели на животните“. Впрочем била е в управлението по-рано.

— Кой да предположи! Тя има ли си име?

— Фриденсдал, Фрида Фриденсдал, Фриденсдал със „с“, долината на спокойствието, ако може така да се каже. Името е променено, иначе по кръщелно е Анна Фредрика Валгрен, за сведение.

— Ама по дяволите — извика Бекстрьом, който усещаше как кръвното му се вдига. — По дяволите, та вие сама го чувате, Аника. Фрида Фриденсдал със „с“ и „Осмели се да защитиш най-малките“. Та тя вижда призраци. Какво значи „защити най-малките“? Срамните въшки и хлебарките ли ще защитава?

— Чувам ви, разбирам мисълта ви. Тъкмо за това говорих с нея. Още миналия петък, в службата ѝ, понеже отказа да дойде до участъка, за сведение. Според казаното от нея, вече не смее да живее в дома си. Каза, че се бои за живота си и затова се преместила при приятелка. Но как се казва приятелката и къде живее, не иска да каже. Заявява, че не смее. И не вярва, че полицията може да я защити. Нито нея, нито приятелката ѝ. Последната впрочем е била женена за полицай, който хем я биел, хем я насилвал.

— Кой би го допуснал — подсмръкна Бекстрьом.

— Що се отнася до първото, според мен не си измисля. Освен обичайните преувеличения, с които такива като вас и мен сме свикнали. Наистина е уплашена. Страхува се за живота си, а що се отнася до заплахата, за която разказва, не звучи никак добре. Сериозна неправомерна заплаха, без никакво съмнение.

— Значи, така мислите — отвърна Бекстрьом. — Но какво е станало? — „Изгарям от любопитство“, помисли си той. Можеха да говорят каквото си искат за колегата Карлсон, но тя лесно не се плашеше.