Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

— Според подалата сигнала, тя била на обичайната си вечерна разходка с кучето си. Вървяла в югоизточна посока през онази част от парка, която се намира непосредствено до оградата на двореца, и когато приближила паркинга, чула раздразнени мъжки гласове да спорят. Двама мъже стояли в северната част на паркинга, съвсем близо до тенискортовете и се карали. Единият от тях бил много ядосан, крещял и ругаел другия.

— Слушам — каза Бекстрьом, като за по-сигурно придърпа напред стола и се притисна до таблата на масата, за да бъде големият салам на сигурно място под нея.

— До тях имало и паркиран автомобил, но каква марка е бил, тя не знае. Само това, че бил черен и изглеждал скъп, „Мерцедес“ или „БМВ“, нещо такова. Общо взето хора почти не се виждали и нямало други коли. Когато ги чула, тя се спряла и ако правилно съм разбрала, се притаила зад оградата на тенискортовете на около трийсет метра от двамата мъже. За да не я видят, значи.

— Добре, добре — каза Бекстрьом, който усещаше все по-силна необходимост да мисли за нещо различно от дълбокото дефиле между гърдите на Йени Рогерсон. Още повече че сега се бе обърнала право към него и разстоянието между тях се беше скъсило до краен предел.

— Поправете ме, ако греша — продължи Бекстрьом. — Двама мъже, които се карат, като единият е много агресивен и крещи и ругае другия. В добавка, нашата свидетелка приближава с кучето си и се скрива за оградата, за да не я видят.

— Само че на практика тя е сама, свидетелката ни — отвърна Рогерсон. — Защото кучето ѝ е умряло. Умряло още предишната есен. Било е кралски пудел, между другото. И се казвало Сикан. Защото тя и това описва в сигнала си.

— Момент — намеси се Бекстрьом. — Чакайте малко. Искате да кажете, че бабичката се мотаела из парка около двореца „Дротнингхолм“ посред нощ, влачейки мъртво псе със себе си?

— Разбирам какво си мислите — отвърна Рогерсон и пусна за всеки случай още една усмивка. — Ако правилно съм схванала, през всичките години, докато кучето е било живо, а Сикан е станал на петнайсет, преди да умре, правела вечерната си разходка с него. Винаги по същия маршрут. От къщата си тръгвала на юг, после на югоизток, минавала край паркинга пред Дротнингхолмския театър и обратно. Разходката се превърнала в нещо като обичай за нея и, естествено, продължила и след смъртта на Сикан. Но вече я правела сама, разбира се.

— Все още не разбирам. Сикан той ли е? Мъжко куче ли е?

— Да, наистина звучи сладко. — Йени Рогерсон се усмихна широко с белите си зъби и пълните си, червени устни. — Това е галено име, както…

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. — Сега може ли да…

— Извинете, че ви прекъсвам, но дали ще е прекалено, ако поискам да разбера какво всъщност се е случило? — попита с леден глас Аника Карлсон, а острият ѝ поглед по неясни причини се впи в напълно незаслужилия това Бекстрьом.

— Да, извинете, стана малко объркано — съгласи се Йени Рогерсон, която никак не изглеждаше да се е смутила. — Накратко, имаме мъж, извършителят, който е много раздразнен, крещи и ругае другия мъж, т.е. потърпевшия, като същевременно замахва с нещо, което държи и което свидетелката ни оприличава на дебело парче от тръба. После той пристъпва напред и удря другия право в лицето, така че последният пада, а след това започва да рита жертвата, която пълзи на четири крака по паркинга, докато извършителят го рита и удря с въпросното парче от тръба. След това той очевидно се опитва да я пъхне между краката на жертвата си, като същевременно го изригва здраво в задните части за финал. После си тръгва, сяда в колата си и потегля. С форсиран старт. Веднага щом жертвата му се изправя отново на краката, тичешком се е махнала от мястото.

— Тя видяла ли е регистрационния номер на автомобила? — Аника Карлсон продължаваше с деловия тон.

— Не. Не е имала време да го види. Макар че е почти сигурна, че последната цифра може да е била девятка, а би казала, че и предпоследната е девятка. И така, две деветки на края и колата е била голяма и черна и е изглеждала скъпа. В това е съвсем сигурна.

— А онова парче от тръба? Оръжието. Разбирам, че е останала на паркинга.

— Да, точно така. — Рогерсон кимна доволно. — Не е за вярване, но се оказа, че не е парче от тръба.

— Не е парче от тръба? — Аника Карлсон не звучеше толкова доволно.

— Не, било е каталог, който нападателят навил на руло и затова ѝ заприличал на парче от тръба. Той е от известна английска аукционна къща. Световноизвестна е впрочем. Фирма за изящно изкуство. Погледнах я в Гугъл, нарича се Сотбис и се намира в Лондон. Те продават скъпи картини, мебели, килими и антики, а този каталог съдържа снимки на много вещи, разпродадени на търг в Лондон в началото на май. Само четиринайсет дни преди нашият извършител да го използва, за да наложи жертвата си с него. Всъщност ето го — каза Йени и показа един прозрачен найлонов джоб с каталог със зелени корици и надпис „Сотбис“ на корицата. — Анонимната подателка на сигнала ни е изпратила и него. Намерила го е на паркинга и разбрала, че това трябва да е видяла. Каталогът и сигналът бяха поставени в един от онези дебели пликове, които могат да се купят в пощата. Освен това по него има петна от кръв, по каталога. И пръски, и размазани петна кръв. По всяка вероятност кръвта е на жертвата, ако се съди по разказа на свидетелката ни.