Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

— Всъщност бившият колега Столхамар никак не е приятен човек. За съжаление, като че ли има трайна промяна на личността.

— На друго мнение си вече — отбеляза Бекстрьом и се усмихна извънредно дружелюбно.

— Е, друго, та друго. Всъщност през цялото време имах колебания.

Надя Хьогберг издирваше счетоводството на Даниелсон. Бе хвърлила стръв и кукички в различни фирми, даващи под наем складови помещения и хранилища. Засега не бе клъвнал никой.

Тойвонен я преследвал по петите в отсъствието на Бекстрьом. Разпитвал я как върви проследяването на връзките между Фаршад Ибрахим и Даниелсон. Дори предложил помощ в случай на нужда. Би могъл да ѝ даде двама души от своето разследване. Надя обаче му обяснила, че според нея нещата ще си дойдат на място веднага щом шефът ѝ се върне. Освен това не зависело от нея да решава.

— И кои са? — попита Бекстрьом. — Кого смята да ни натресе?

— Луфт от Кралския криминален отдел и Асф, който работи в Стокхолм — отвърна Надя с въздишка.

Въздух под налягане и Куха лейка, помисли си Бекстрьом, който познаваше и двамата. А вече си имаше най-обикновен Дръвник.

— Ще се справим и без тях — каза ѝ. Какво друго да отговоря, пита се. Пробва ли някой да ми пръсне черепа, веднага тръгват да ми се намесят в разследването, помисли си Бекстрьом. — Друго?

— Всъщност струва ми се, че май намерих нещо интересно — отвърна Фелисия Петершон.

— Слушам.

Фелисия Петершон бе прегледала телефона на Акофели. Бе изискала списъци с разговорите му през последните три месеца. Същият телефонен номер, който бе набрал пет пъти през последното денонощие преди изчезването си, присъстваше кажи-речи всеки ден.

— Звънял е едва ли не ежедневно — обясни Фелисия Петершон. — Често рано сутрин. Между 5:30 и 6:00, докато разнася вестниците. Няма друг, на когото да се обажда толкова често.

— Но все още не знаем чий е този номер — предположи Бекстрьом.

— Не, ама не е никой от службата му — с тях вече разговарях. И в семейството му никой не разпознава номера. Никой от приятелите му. Не че е имал много приятели. Общувал е главно с работещите във фирмата за доставки или с хора, с които се е запознал в университета. Плюс двама-трима някогашни съученици от гимназията и един от съседите му. Никой от тях не разпозна номера.

— А този, на когото звъни, къде се намира? — попита Бекстрьом.

— Тук, в Солна. Солна, Сундбюберг. В същата мобилна клетка през цялото време.

— А чу ли се с „Криминално разследване“?

— Естествено — отвърна Фелисия. — Номерът не фигурира в мобилния регистър на областната криминална полиция. Понастоящем е там, но само защото аз го въведох.

— Да — Бекстрьом поглади брадичката си. — Има нещо странно около… Акофели.

— Нещо го гложди шефа, но не знае какво — обади се Фелисия.

— Явно вече остарявам. Да се надяваме, че заекът все някога ще изскочи. Продължаваме по плана. Рано или късно ще го спипаме. Продължавай с Акофели, Фелисия. Имам някакво усещане. Ще ми се да бях по-конкретен, но засега е само усещане.

На̀ ви малко да си поблъскате главите, помисли си Бекстрьом, който отново започваше да се чувства както обикновено. Какво ти усещане? И как, по дяволите, да разкарам полицай Карлсон, та да ударя едно питие?

Следобед началникът на областната полиция проведе извънредна среща с големия си щаб. Медийният натиск бе огромен. Народът настояваше да се срещне със своя герой, комисар Еверт Бекстрьом. Факт, че тя самата не можеше да си спомни нещо подобно от убийството на Ана Линд насам, но тогава за всичко отговаряше не тя, а бившият началник на областната криминална полиция. Понастоящем той имаше други, не толкова публични служебни задължения, но му отне доста време и усилия, докато си гарантира, че медиите няма да го тормозят с прекомерен интерес.

Новият шеф на отдел „Човешки ресурси“ сложи началото на брейнсторминга с интересно предложение. Имаше минало в мозъчния тръст на Партията на умерените, известно време бе работил като заместник прессекретар на министър-председателя, а само преди месец бе участвал в тайна и изключително интересна съботно-неделна конференция в имението Имо. Не виждаше никакви пречки да повдигне завесите и в този тесен кръг.

Всеобщият глад за показност и суета беше ненаситен. Това бе доказано в редица проведени проучвания на общественото мнение. Факт бе, че „коефициентът на себеутвърждаване“ не бе стигал толкова високо ниво никога през трийсетте години, откакто се правеха подобни проучвания, а тенденцията растеше неудържимо.