Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

Съвсем спокоен съм, си каза.

— Що ли така ми се стори, че мъничко завиждаш на нашия скъп Бекстрьом — усмихна се Холт.

Като деца са, точно като деца, помисли си тя, докато Тойвонен демонстративно се изнесе от стаята ѝ.

Още в ранните сутрешни новини Бекстрьом се бе превърнал в национален герой. Неколцина негови колеги клатеха глави и недоумяваха как стават тези работи. Повечето бяха предпочели да си замълчат и да се примирят. Някои бяха изказали съмненията си.

Йорма Хонкамяки беше един от тях. Той се бе сблъскал с Франк Мотоеле във фоайето на Каролинска.

— Интересно все пак какво, по дяволите, се е случило в действителност — въздъхна Хонкамяки.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Мотоеле, очите му внезапно почернели като зимна нощ в саваната.

— Дребният свинчо — поясни Хонкамяки.

— Мери си думите — предупреди го Мотоеле, вглъбил поглед в себе си. — Говориш за герой. Респект.

Бекстрьом и Аника Карлсон се измъкнаха през задния изход към двора. Пред входа откъм улицата се разиграваше същински цирк, полицаите от „Опазване на обществения ред“ нямаха време да примигат. Журналисти и любопитни зяпачи. Най-различни хора, които опитваха да се доберат до входа. Ако не за друго, то поне да се уверят, че Бекстрьом действително е жив. Поток от писма, цветя и пратки, истински парк от фенери и парафинови отоплители, макар лятото навън да бе в разгара си.

— Две неща — поде Аника още щом се качиха в колата. — Трябва да минеш през дебрифинг и задължително да говориш с колегите от вътрешно разследване.

— Защо да трябва? — заинати се Бекстрьом.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре и толкова по-бързо ще се отървеш от това. Откъде искаш да започнеш?

— Май е все едно, както решиш.

— Много мъдро — Аника Карлсон го потупа по ръката с усмивка.

Дебрифингът мина бързо. Оказа се бивш колега, когото Бекстрьом познаваше още от времето в Кралския криминален отдел: изтрещял, минал през криза, преоткрил себе си и намерил нова мисия в организацията на полицейската дейност в непрестанен процес на развитие.

— Как се чувстваш, Бекстрьом? — попита бившият колега и леко килна глава.

— Животът е прекрасен. Никога не съм бил по-добре. А ти как си? Подочух, че си бил в задънена улица. — Некадърно копеле, си каза.

Пет минути по-късно вече си тръгваше.

— Но какво да напиша в докладната? — почуди се специалистът.

— Използвай въображението си — отвърна Бекстрьом.

Посещението в отдел „Вътрешни разследвания“ на стокхолмската полиция отне цял час. Бекстрьом бе киснал там в разни предишни случаи. И то много повече време, докато се караха и си крещяха в сърдечен и колегиален дух. Този път започнаха с предложение за кафе и старшият полицейски офицер, началник на отдела за „борба с вредители“, лично го поздрави с добре дошъл, уверявайки го, че по никакъв начин не е заподозрян. Бекстрьом размени поглед с Аника Карлсон, която го бе придружила като евентуална бъдеща свидетелка, при това беше и представител на профсъюза за Вестерурт.

Всичко, установено до този момент, говореше еднозначно, че нещата стоят точно както твърдеше Бекстрьом. Колегите криминалисти Петер Ниеми и Хорхе Ернандес бяха събрали най-различни доказателства в подкрепа на неговата версия. Първите пристигнали на мястото — Сандра Ковач, Франк Мотоеле, Магда Ернандес, Томас Синг и Густав Халберг — в един глас бяха свидетелствали в негова полза.

— Разпитахме Мотоеле само преди час. Очевидно той е влязъл пръв, та ни предостави потресаващо описание — същинско бойно поле, истинско чудо е, че си жив, Бекстрьом. Е, сигурно вече си чул, че друг от извършителите се е опитал да наръга смъртоносно Мотоеле на улицата минути преди колегите да влязат, за да ти помогнат.

— Отвратителна история — отвърна Бекстрьом. — Младият колега. Впрочем как е той?

Да ми помогнат ли? Сополанковци, каза си той.

— Добре е, предвид обстоятелствата — отговори началникът, без да се впуска в подробности. — Та всъщност май имаме само четири въпроса.

— Слушам — заяви Бекстрьом, а очите на Аника Карлсон вече се бяха присвили по недвусмислено окуражителен начин.

Бекстрьом носел служебното си оръжие, когато се появил в апартамента си в единайсет и половина вечерта. Защо?

— Бях на служба — обясни той. — При сегашното положение всички носим служебните си оръжия извън полицейското управление. Прибрах се у дома, за да си сменя ризата и да хапна някой залък, преди да се върна в участъка.