Джон Вердън - Не заспивай

На Гърни започваше да му се струва, че Джейн Хамънд е попаднала в нездравословна връзка на зависимост от някакъв маниакално-депресивен егоист.

Преди да каже нещо, Мадлин се намеси с един вид усмивка на разбиране, която вероятно използваше като стандартен инструмент в психиатричната клиника.

— Значи в тези случаи вие идвате на помощ и се заемате с нещата, за които е необходимо да се вземат мерки?

— Да, точно така. — Джейн се обърна към нея и заговори пламенно като на човек, който най-сетне я е разбрал. — Ричард е гений. Това е най-важното. Разбира се, има неща, с които просто не може… и не би трябвало… да се занимава.

Мадлин кимна:

— А сега е попаднал в затруднена ситуация и в същото време в един от своите… своите периоди на слабост… и вие трябва да направите всичко, което трябва, за да решите проблема.

— Да! Разбира се! Защото е нечестно, адски нечестно точно Ричард да бъде подложен на този ужас! — Джейн обърна умолителното си лице от Мадлин към двамата мъже. — Не разбирате ли? Нещо трябва да се направи! Затова съм тук. Имам нужда от помощта ви!

Гърни не каза нищо.

Тя разтревожено погледна Хардуик, после — пак Гърни:

— Джак ми разказа всичко за вас. Как сте разкрили повече убийства от всеки друг полицай в Ню Йорк. И за онзи случай, когато сте спасили една жена, обвинена в убийство, което не е извършила. Вие сте най-подходящият човек, който да помогне на Ричард!

— Все още не разбирам нещо. Казвате, че брат ви не би се съгласил да наемете…

Прекъсна го писклива мелодийка на мобилен телефон.

Джейн веднага тръгна към антрето:

— Моят е. Забравила съм го в джоба на якето.

Звъненето спря, преди тя да стигне до антрето.

Когато се върна, държеше телефона и намръщено гледаше дисплея.

— Сигнал ли изгуби? — попита Мадлин.

— Мисля, че да.

— Тук няма добро покритие. Трябва да налучкате подходящото място.

Джейн кимна, изглеждаше разтревожена. Остави телефона на перваза на прозореца. Постоя втренчена очакващо в него няколко секунди, после пак се обърна към Гърни:

— Извинявайте. Какво казвахте?

— Казвах, че съм озадачен. Ричард не е съгласен да наемате адвокат, но не би имал нищо против да използвате частен детектив.

— Напротив. Идеята изобщо няма да му хареса. Но трябва да се направи и той не може да ми попречи. Няма как да наема законно адвокат, който да го представя, но мога да наема някого, който да разследва случая за мен.

— Все още не разбирам. Не ми звучи да е просто прекалено уморен или потиснат, за да се справи със ситуацията. Той активно се противопоставя на опитите да му се помогне отвън и това ме кара да подозирам, че има още нещо.

Джейн се върна при масата и седна.

— Не съм сигурна, че трябва да ви разказвам това. Но не знам какво друго да направя.

Сведе очи към ръцете си, сключени в скута ѝ.

— В началото на кариерата си, което не беше много отдавна, Ричард публикува информация за един случай, който привлече голям интерес. Става дума за един пациент, страдащ от нереални страхове. Тези страхове понякога напълно го обземали, въпреки че в моменти на прояснение разбирал, че нямат никакво фактическо основание.

Тя замълча за момент, прехапа устни и нервно погледна хората около масата, преди да продължи:

— Един ден този човек открил проблем с колата си. Бил я оставил на летище „Кенеди“ за три дни, докато бил в командировка, а когато се върнал, не могъл да отвори багажника с ключа. Опитал се, но само счупил ключалката. Затова сложил куфара си в купето и се прибрал вкъщи. През нощта обаче друга идея се загнездила в ума му, много налудничава идея — че някой може да е скрил труп в багажника му. Давал си сметка, че не е много вероятно някой да закара убит човек до летището, да разбие нечий чужд багажник и да прехвърли тялото вътре. Изглеждало абсурден начин да се отървеш от труп. Но това не му помогнало се отърси от идеята и тя все повече го измъчвала. Колкото повече мислел за това, толкова по-реално му изглеждало. Например местоположението на самото летище „Кенеди“ е район, където в миналото многократно са намирани тела на жертви на мафията. Спомнил си също статии от новините за мафиотски убийства, при които жертвите били открити в изоставени коли.

— Не е съвсем същият случай, нали? — попита Хардуик.

— Не, но почакайте, има още. Не можел да отвори багажника, без да го счупи с лост, но се страхувал да закара колата на ключар. Страхувал се, че някой друг ще види онова, което е в багажника. Тази фикс идея се засилвала и отслабвала като прилив и отлив. След две години, когато решил да продаде колата, манията му не само че не била изчезнала, но и напълно го парализирала. Постоянно си представял как търговецът или новият собственик на колата ще отвори багажника и ще намери трупа или нещо не по-малко ужасяващо.