Джон Вердън - Не заспивай

Гърни погледна часа. Трябваше да бъде при Пейтън след по-малко от пет минути. Бързо написа имейл на Робин Уиг и прикачи снимките от разглобения телефон на Мадлин. Включи данни за марката, модела и серийния номер, а също честотата на предаване, която бе засякъл. Накрая добави: „Скенерът показва активно излъчване, но няма забележимо нагряване на батерията или изтичане на заряд. Възможно вградено устройство при микрофона? Дай съвет.“ И го изпрати.

В края на крайбрежния път портата на внушителната резиденция „Гол“ бе отворена. Намусеният пазач, едва видим в сумрака, посочи криволичещата алея, водеща към грамадната сива сграда.

Когато Гърни се качи до входната врата, тя се отвори автоматично, за да го пусне в просторен вестибюл с висок таван и облицовка от полиран чам. Дизайнът беше просто по-величествена версия на повсеместно разпространения адирондакски стил. Осветлението бе осигурено от три огромни полилея от колела на каруца.

От мястото, където бе застанал на входа, високо на отсрещната стена се виждаше портрет на достолепен мъж с тъмен костюм — вероятно злополучният герой от семейната легенда на Гол. Високото чело и раздалечените очи излъчваха хладина. Масивната брадичка издаваше силна воля и създаваше впечатление за човек, свикнал да получава своето.

— Заповядайте вътре — каза женски глас с изразен чужд акцент.

Гърни влезе.

Вратата се затвори бавно зад него, разкривайки пред смаяния му поглед блондинка, носеща единствено прашки. Тя държеше малко дистанционно устройство, вероятно за масивната врата. Тялото ѝ, твърде съблазнително, за да бъде изцяло продукт на природата, беше мокро. Сивите ѝ очи бяха по-студени от всичко, което Гърни бе виждал досега.

— Елате с мен.

Тя се усмихна подканващо, обърна лъщящия си гол гръб към него и тръгна по един коридор. В края на коридора отвори стъклена врата, водеща към помещение, което очевидно бе част от пристройка към оригиналната къща.

Съдейки по облеклото на водачката си, или по-скоро по липсата на такова, Гърни не би се изненадал, ако влязат в зала с басейн. Вместо това попадна в ароматната топлина на тропическа оранжерия. Тихата ритмична, примитивно звучаща музика, която се чуваше, създаваше атмосфера, толкова далечна от Адирондакс, колкото човек може да си представи.

Към високия стъклен таван се издигаха дървета с буйни корони. Една кръгла платформа от полиран махагон бе заобиколена с туфи папрат и покрити с мъх дънери, върху които растяха орхидеи. От нея в различни посоки тръгваха пътеки със същото махагоново покритие и се скриваха в тропическата растителност. Сред свежите листа Гърни чу ромон на фонтан или малък водопад.

По средата на платформата имаше две плетени кресла от ротанг, обърнати едно срещу друго, и масичка от същия материал между тях. Едното бе заето от тъмнокос мъж със скъп на вид бял халат.

Полуголата жена се приближи до него и му каза нещо, което Гърни не чу от ритмичната фонова музика.

В отговор мъжът се усмихна вяло и бавно плъзна ръка между бедрата ѝ.

Гърни почти очакваше да стане свидетел на порно представление. Но след малко, след като реагира на нещо, казано от мъжа, с полусмях полуизмъркване, жената небрежно се отдалечи по една от махагоновите пътеки между растителността. Точно преди да се скрие в миниджунглата, тя погледна Гърни и бавно завъртя език между сочните си устни — жест, колкото съблазнителен, толкова и напомнящ за някакво влечуго.

След като тя изчезна, мъжът с халата махна на Гърни към празното кресло:

— Седнете. Вземете нещо за пиене.

Гласът му беше звучен баритон, изговаряше думите бавно и лениво, като че ли беше пиян или упоен е наркотици. Посочи подканващо масичката, на която Гърни забеляза бутилка водка „Грей Гус“, кофичка с лед и две чаши.

Той остана прав.

— Господин Гол?

Мъжът се усмихна бавно, после се засмя:

— Остин ми каза, че някой си детектив Гърни иска да говори с мен. Каза, че сте частен детектив на Джейн Хамънд.

— Може и така да се каже.

— Значи работата ви е да докажете, че нейният скапан брат не е убил моя скапан брат?

— Не точно.

— Ако това е тайната ви мисия, няма нужда да отричате, защото не ми дреме дали е вярно, или не. Хайде, седнете и пийнете нещо.

Гърни седна и столът му бе достатъчно близо до упоеното, самодоволно лице, за да разпознае същата костна структура, която бе забелязал в пламенната, решителна физиономия на портрета във вестибюла. Това свидетелстваше както за мощта, така и за ограниченията на общите гени.