Джон Вердън - Не заспивай

Това беше жена, помисли си Гърни, обожаваща зрелищните изпълнения.

— Господин Гърни, предполагам?

— Да. А вие сте…?

— Табита — изрече тя с напевен глас, сякаш казваше заклинание. — Тъкмо ставах да донеса на госпожица Кастро чаша хубава изворна вода. Вие ще искате ли нещо? Билков чай може би?

— Не, благодаря.

— Ако размислите или имате нужда от нещо друго, ако искате да питате нещо, просто позвънете. — Тя посочи един звънец с формата на купол по средата на масата. — От чисто сребро е. Издава най-чистия звън.

— Благодаря ви.

С шумолене на копринен плат и полъх на цветен аромат тя се завъртя покрай него и слезе по стълбите с розовия парапет.

Когато се окопити от удивлението, Гърни насочи вниманието си към младата жена на масата.

— Анджела?

Тя само кимна.

— Може ли да седна?

— Разбира се.

— Първо искам да ви благодаря, че се съгласихте да поговорим.

— Не знаех какво друго да направя — отговори тя, като го погледна с разширени от тревога очи. — Писмото, което другият детектив остави в къщата на брат ми, много ме уплаши. Това, което казахте по телефона, ме уплаши.

— Опитваме се единствено да бъдем честни с вас и да научим повече за тази ситуация.

— Добре.

Гърни се огледа между витрините с кукли.

— Странно място за среща сте избрали.

— Нали казахте, че в магазин е подходящо? — разтревожи се тя.

— Наистина е подходящо — увери я той, като се усмихна окуражително. — Имах предвид, че никога не съм бил в такъв магазин.

— О, със сигурност. Този е уникален.

— Табита изглежда много… приветлива — отбеляза Гърни със същия окуражителен тон.

Анджела кимна — първо ентусиазирано, после като че ли малко засрамено. Наклони се към Гърни и прошепна поверително:

— Мисли си, че ще купим още една „Барби“.

— Още една „Барби“?

— Когато със Стиви бяхме отседнали тук, той ми купи една „Барби“. — Младата жена се усмихна детински невинно. — Една специална, която винаги съм искала да имам.

— Със Стиви… сте отседнали тук?

— Е, не точно тук в магазина. В „Куклен свят“. По-натам по улицата. Това е нещо като мотел, но не като другите мотели. Всичко е като от приказките. Стаите са тематични . — Очите ѝ грейнаха при тази дума.

— Кога беше това?

— Когато дойде при оня зловещ хипнотизатор, за да се откаже от пушенето.

— Вие срещнахте ли се с хипнотизатора?

— Не, това си беше работа на Стиви. Аз го чаках тук, в мотела.

— Казахте, че хипнотизаторът е зловещ. Откъде знаете?

— Така каза Стиви — че е много зловещ тип.

— Каза ли още нещо за него?

Тя поклати глава:

— Не, само това. Че е зловещ и гнусен.

— Спомена ли нещо за кошмари?

— Да, но по-късно. Сънувал, че грамаден вълк забива нож в сърцето му. Такива неща. Вълк с пламтящи червени очи, надвесен над него. — Анджела потрепери. — Боже, отвратително е!

— Повече от веднъж ли ви разказва за кошмара?

— Много пъти. Мисля, че всяка нощ след срещата с хипнотизатора. Казваше, че е гнусен.

— Кошмарът е бил гнусен като хипнотизатора?

— Да, предполагам.

— Стиви често ли използваше тази дума?

Въпросът явно я смути.

— Не, не много често. Само от време на време.

— Спомняте ли си в какви други ситуации я е употребявал?

— Не.

Отговорът дойде твърде бързо, но Гърни усещаше, че ако продължи да задълбава в тази тема, ще сгреши. Трябваше да почака и пак да я засегне малко по-късно.

За момента искаше да намали напрежението, а не да го засилва. Затова трябваше бавно да заобикаля всички препятствия, а не да се опитва да ги преодолява. Този криволичещ стил на разпит бе несвойствен за праволинейния му начин на мислене, но беше най-добрият подход засега.

— Колко сериозен беше проблемът с цигарите на Стиви?

— Какво искате да кажете?

— Беше ли се опитвал да ги откаже и преди?

— Предполагам. — Тя сви рамене. — Не знам със сигурност.

— Казвал ли ви е често, че иска да ги спре?

— Никога не сме приказвали за пушенето.

Гърни кимна, усмихна се:

— Предполагам, че повечето хора не говорят за това.

— Да. Тъй де, за какво да приказват за това? Ега си тъпата тема.

— След сеанса по хипноза при доктор Хамънд, след като се прибра вкъщи, Стиви успя ли да откаже цигарите?

— Не.

— Това дразнеше ли го?

Тя го погледна объркано:

— Може би. Не съм сигурна. Може би не е искал да откаже цигарите наистина. През повечето време говореше за ужасния сън и колко гнусен човек е Хамънд.

— Изглеждаше ли ядосан заради разкарването дотук, заради загубата на толкова време и пари?