Джон Вердън - Не заспивай

Гърни кимна бавно:

— Мисля, че си права. И че това може да реши проблема.

Десет минути по-късно съгласно набързо измисления план понтиакът спря на паркинга за гости на хотела, а субаруто — под навеса пред главния вход. Хардуик бързо разкара пиколото, като показа лиценза си на частен детектив, с авторитетен тон обясни, че трябва да направи спешна проверка на автомобила, и го увери, че няма да отнеме много време.

Планът беше Хардуик да намери и анализира проследяващите устройства на субаруто на скрито място от вероятни средства за въздушно наблюдение, а Гърни да мине през хотела, да излезе от задния вход и да отиде пеша до „Куклената къщичка на Табита“.

Мадлин влезе във фоайето е мъжа си. Намериха сувенирния магазин на хотела, където Гърни си купи нелепо скъп пуловер и спортна шапка. Върнаха се във фоайето, където той си сложи новите придобивки и остави якето си на Мадлин.

— Ще се върна до час. Стой така, че да виждаш главния вход, в случай че Джак има нужда от теб.

Тя кимна. Напрегнато притисна якето му до тялото си.

— Всичко ще бъде наред — увери я той с пресилено ведър тон. — Мисля, че тази среща с Анджела Кастро ще ни покаже най-сетне вярната следа. — Прегърна я силно.

— Добре, тръгвай — каза тя, като се усмихна нервно.

Гърни пресече фоайето към врата с червен надпис ИЗХОД.

Влезе в коридор, водещ до друга, стъклена врата. Отвори я и излезе на павирана пътека, криволичеща между туфи декоративни растения, увехнали и пожълтели. Тя го заведе до по-широка алея по брега на езерото, вървяща успоредно на Удпекър Роуд и осигуряваща почти непрекъсната гледка към магазините и ресторантите на главната улица.

Поддържайки постоянно темпо, той притича покрай няколко души, разхождащи кучета и плътно опаковани с топли дрехи, за да се предпазят от мразовития вятър, духащ на пориви от езерото. След няколко минути видя сградата, която бе видял на снимка в интернет. „Куклената къщичка“ изглеждаше още по-чудато в делничната обстановка, отколкото в приказния декор на уебсайта.

Гърни пресече зелената площ покрай алеята и Удпекър Роуд. Извади телефона си и активира приложението за звукозапис, после пак го прибра в джоба си. Входът за паркинга на магазина за кукли беше увенчан с декоративна арка, носеща надписа, който той си спомняше от сайта: „Домът на прекрасните, приказни, колекционерски кукли“. Отпред имаше четири коли. Едната беше с номер от Ню Йорк Сити. От двете страни на вратата на магазина имаше по едно високо до кръста градинско джудже.

Гърни отвори вратата и веднага го лъхна приятен аромат, напомнящ му за дъвките, които не беше виждал и помирисвал от началното училище. Десетки куклени лица го гледаха от свят в пастелно розово, синьо и жълто.

Зад една от централните витрини стоеше млада жена. Гледаше с толкова неподвижни приветливи очи, че той отначало я помисли за кукла с човешки размер — докато не я чу да говори:

— Добре дошли в „Куклената къщичка на Табита“. С какво мога да ви бъда полезна?

Гърни се огледа сред множеството от кукли, по плотове, по рафтове, в стъклени витрини — всякакви форми, размери и стилове, от невинни бебета до чудати създания, излезли от приказките. Или от кошмарите.

— Стълбите за втория етаж? — попита той.

Жената го погледна с нарастващо любопитство:

— Вие ли имате среща с госпожица Кастро?

Гърни очакваше да се срещнат в по-потайна обстановка, затова се изненада да чуе името.

— Да, аз.

— Тя е с Табита — каза жената, като понижи глас, сякаш говореше за нещо много специално. — Сега ще ви покажа. — Преведе Гърни през лабиринт от кукленски витрини до стълби с розов парапет. — Качете се оттук, господине.

Вторият етаж изглеждаше почти като първия с тази разлика, че тук куклите бяха доста по-еднообразни и подредени на групички като приятелски компании. Недалеч от горния край на стълбите имаше малък кът за сядане с жълта маса и два лъскави бели стола. На единия от тях седеше бледа хилава млада жена с руса коса, оформена в голяма, безупречна прическа. Поразителен бе контрастът със скромното ѝ, слабо лице, а също невероятната прилика с русата прическа на една кукла в една стъклена витрина в ъгъла.

От другата страна на масата стоеше жена, отличаваща се по всякакъв възможен начин от седналото до нея недохранено същество. Пищното ѝ тяло бе загърнато в обилно плисирана дълга виолетова рокля с бродерии на деколтето. Пръстите ѝ бяха покрити с лъскави пръстени. Лицето ѝ беше ярко, почти театрално гримирано. И капакът на всичко, буквално и метафорично, беше прическата ѝ. Ако косата на седналата жена хващаше окото, тази те караше да занемееш. Сресаните нагоре черни и изпъстрени със сребристо вълни се срещаха под драматични ъгли, навявайки асоциации с бурно море от пейзаж на Търнър.