Джон Вердън - Не заспивай

— Ребека?

— Здравей, Дейвид. Не знам дали това, което открих, ще ти бъде полезно, но реших да ти се обадя веднага щом мога.

— Благодаря.

Мадлин влезе в банята и затвори доста шумно вратата.

— Прегледах статиите, които Хамънд е публикувал в различни научни списания — продължи Ребека, — а също неща, които са излизали за него в медиите. Повечето материали в пресата са свързани с противоречията около неговата „терапия за осъзнаване“ при хомосексуалисти. В наши дни хомофобите не са толкова много, колкото в миналото, но са все така кресливи.

При тези думи Гърни си спомни изпълнените с омраза очи на Боуман Кокс.

— Някакви други проблемни изяви?

— В професионалната област, да. Хамънд не се колебае да обвинява фармацевтичните компании, че разпространяват психотропни отрови. В същото време твърди, че хипнотерапията е абсолютно безопасна и че неговите методи постигат резултати, които досега са смятани за невъзможни.

— Описва ли някои от тези методи?

— Точно това е проблемът. Клиничната му успеваемост е документирана и изглежда удивително. При компулсивните разстройства, фобиите и посттравматичния стрес процентът на пациентите с пълно възстановяване е пет пъти по-голям от средния за Американската психиатрична асоциация.

— Но…?

— Но когато други терапевти се опитват да прилагат методите, описани от него, не постигат дори близък до неговия успех.

— Означава ли това, че историите за успехите му са фалшифицирани?

— Не, проверени са и са потвърдени. Хамънд дори подценява успехите си, което само по себе си е удивително.

— Какво е обяснението тогава?

— Според мен има уникално допълване на метод и терапевт.

— Тоест?

— Хамънд има невероятно силно клинично присъствие.

— Искаш да кажеш, че това му дава възможност да прави неща, които не се удават на други терапевти?

— Бих казала, че има необикновен лечителски талант. Подозирам, че други хора биха могли да научат методите му, но само ако наблюдават внимателно как работи.

Гърни се замисли за няколко секунди.

— Изглежда, че доктор Хамънд може да си лепне етикет с доста висока цена, ако рече.

— Меко казано. — Ребека замълча за момент. — Странното е, че очевидно не се интересува нито от пари, нито от престижна позиция в професионалните среди, каквато може да има.

— Още един въпрос, преди да затвориш. Говори ли ти нещо терминът „хипнотично индуцирано самоубийство“?

— Звучи ми познато. Ще ти кажа, когато се сетя откъде. Нещо друго?

— Хамънд коментирал ли е някъде тази нова област на изследвания, която ти спомена — отделянето на мислите от емоциите, предизвикани от тях?

— Да. В една от последните си статии споменава, че това може да се постигне чрез хипноза. Дори намеква, че може би вече го е правил.

В 6.45 на другия ден, още при първите лъчи на зората, Гърни и жена му се качиха в субаруто и с увеличено на максимум парно потеглиха към Лейк Джордж. Мадлин заспа още преди да минат първия хребет.

Второстепенните пътища бяха заледени от среднощните превалявания и не можеше да се шофира бързо. Северната магистрала обаче беше суха и нямаше движение; така Гърни успя да навакса забавянето.

Пристигнаха в Лейк Джордж Вилидж в 8.56 и след няколко секунди той видя самото езеро — сиво под студеното небе. Минаха покрай пусто пристанище за яхти, затворен ресторант и разположен на самия бряг хотел с почти празен паркинг.

В 8.59 Гърни спря на бензиностанцията „Суноко“ на Удпекър Роуд. Забеляза червения „Понтиак GTO“ до магазина зад колонките. Хардуик крачеше напред-назад в края на паркинга и пушеше. Изглеждаше мрачен. Стиснатите зъби, напрегнатото мускулесто тяло и тези студено сини очи като на ескимоско куче можеха да накарат всеки разумен човек, който не го познава, да стои на разстояние.

Мадлин се размърда на седалката.

— Пристигнахме — каза Гърни, докато спираше до понтиака. — Искаш ли да се разходиш наоколо?

Тя измърмори нещо и поклати глава.

Гърни слезе. Вятърът от езерото веднага го преряза и той закопча якето си. Когато го видя, Хардуик хвърли цигарата на земята и я смачка, сякаш беше оса, която току-що го е ужилила. Намръщената му гримаса се смени с широка усмивка и той протегна ръка.

— Дейви! Как се радвам да те видя!

Жизнерадостният му тон бе престорен като фалшивата усмивка.

Гърни стисна ръката му.

Хардуик добави шепнешком, без да сваля усмивката от лицето си:

— Никога не знаеш кой наблюдава. Исках сценарият с подаръка да изглежда правдоподобно. — Отвори вратата на понтиака, извади кутия с цветна опаковка и я подаде на Гърни. — Разопаковай го и се престори, че се радваш.