Джон Вердън - Не заспивай

— Всички ми викат Анджела. Никой не ме нарича Анджи.

— Добре, Анджела, искам да ви попитам нещо. Има ли място, където можем да се видим и да поговорим за Стиви. Място, където се чувствате в безопасност.

— Защо трябва да се виждаме? — попита тя разтревожено.

— Не трябва . Просто мисля, че така ще е по-безопасно. Но от вас зависи.

— В какъв смисъл „безопасно“?

— Не искам да ви плаша, Анджела, но нали разбирате, че ситуацията е опасна?

Тя не отговори веднага и Гърни се притесни да не би да я е уплашил. Когато тя все пак заговори, в гласа ѝ звучеше истински страх:

— Мисля, че да. Но защо да е по-безопасно, ако се срещнем?

— Защото по телефона може да не е сигурно. Ако лошите имат подходяща екипировка, могат да следят почти всичко — обаждания, есемеси, имейли. Постоянно научаваме за такива случаи в новините, нали?

— Вероятно.

— Знаете ли най-безопасния начин двама души да поговорят насаме?

— В тоалетната?

— Всъщност тоалетните са доста лесни за подслушване.

— Къде тогава?

— На някое шумно обществено място или когато наоколо има други хора, които говорят. Така трудно ще ни подслушат. В такава обстановка ще бъде най-безопасно и за двамата.

— Примерно в някой голям магазин?

— В голям магазин би било идеално. Добра идея.

— Знам много магазини. Вие къде сте?

— В планината Адирондакс.

— На мястото, където Стиви се срещна с оня хипнотизатор ли?

— Точно там. Опитвам се да разбера какво се е случило със Стиви тук, за да си обясня случилото се с него по-късно, в апартамента ви във Флорал Парк.

Последва тишина. Гърни изчака, искаше да даде инициативата на нея.

— Вие не вярвате, че се е самоубил, нали? — попита след малко тя.

— Не. А вие?

— Не е възможно да го е направил.

— Защо сте толкова сигурна?

— Не би го направил, особено след обещанията, които ми направи. Щяхме да се оженим, да имаме собствена къща. За нищо на света не би се самоубил. Невъзможно е!

Гърни имаше десетки въпроси, но си напомни, че само един грешен би могъл да я уплаши. Целта му бе да я убеди да се видят лично — тогава той щеше да има повече контрол, а също възможност да наблюдава мимиките и жестовете ѝ.

— Разбирам какво искате да кажете, Анджела. Наистина. Точно затова искам да разбера какво се е случило в действителност. Иначе никога няма да сте в безопасност.

— Не говорете така. Плашите ме.

— Понякога страхът е хубаво нещо. Страхът от нещо добро може да ни помогне да преодолеем страха от нещо лошо.

— Какво имате предвид?

— В момента вие се страхувате от онзи, който е причинил случилото се със Стиви. Прав ли съм?

— Да.

— Но освен това се страхувате от мен. Защото съм детектив, а не искате да говорите с детективи, нали?

Мълчанието ѝ бе красноречиво.

— Няма проблем, Анджела. Разбирам ви. Но си задайте един въпрос. От кого трябва да се страхувате повече? От човека, който е виновен за смъртта на Стиви? Или от някого, който се опитва да открие истината за това, за да не пострадат други хора?

Тя въздъхна отчаяно:

— Много мразя така. Защо ме карате да вземам тези ужасни решения?

Гърни не каза нищо. Чакаше.

Тя пак въздъхна:

— Добре. Ще се видим утре. Знам едно място.

— Само кажете къде и в колко часа искате да бъда там.

— Познавате ли Лейк Джордж Вилидж?

— Да.

— Можете ли да бъдете там в десет утре сутринта?

— Да. Къде в Лейк Джордж Вилидж?

— В „Куклената къщичка на Табита“. Ще ви чакам на втория етаж при куклите „Барби“.

Все още с Мадлин пред главния вход на хотела, Гърни влезе в интернет през телефона си и написа „Куклената къщичка на Табита“.

Магазинът веднага излезе — на Удпекър Роуд в Лейк Джордж Вилидж. На уебсайта се виждаше постройка с вид на приказна къщичка. Над нея под формата на дъга в чистото синьо небе бяха изписани думите: „Домът на прекрасните, приказни колекционерски кукли“.

Мадлин погледна дисплея и се намръщи:

— Магазин за кукли? Там ли иска да говорите за смъртта на приятеля ѝ?

— Наистина изглежда странен избор.

— Попита ли я защо?

— Не исках да я питам нищо, което би могло да я смути. Важното е, че прие да се срещнем.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Защо искаш да дойдеш?

— Предпочитам да не стоя тук сама.

— Нали знаеш, че пътят е минимум два часа в едната посока?

— По-добре от другата възможност.

Гърни сви рамене:

— Ще се обадя на Джак, разговорът може да се проточи. — Посочи към хотела. — От главния комин излиза дим, значи Е Големия салон камината гори. Защо не влезеш да се стоплиш?