Джон Вердън - Не заспивай

— На психолог, разбира се. Приблизително по времето, когато се запознахме с теб. Когато карах обучението за медицинския си сертификат. Реших, че терапията би била идеален начин да се справя с проблема, защото позволяваше, в известен смисъл, да го запазя за себе си.

— Помогна ли?

— За известно време, да.

— Но…?

— Но сега мисля, че е било само илюзия. Залъгвала съм се, че съм се справила и повече няма нужда да говоря с никого за това. Затова казах, че не го възприемах като пазене на тайна. Просто мислех, че е останало в миналото и няма смисъл да говоря за него в настоящето.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Не знам. Знам само, че когато Джак показа онази карта на Адирондакс на смартфона си, когато беше у нас, осъзнах колко е близо до езерото Грейсън.

— Изпитала си някакво привличане към мястото?

— По дяволите, не! Точно обратното. Изпитах отвращение. Едва се сдържах да не изляза от стаята.

— Но сама изяви желание да дойдем. Каза „да“ още преди мен.

— Защото в този момент осъзнах, че не съм се справила с проблема. Колкото и ужасно да се почувствах, осъзнах, че това е шанс.

Двамата се загледаха мълчаливо към покритото със сняг езеро и постояха така известно време.

Мадлин въздъхна:

— Случи се преди трийсет и две години. Но така и не остана в миналото. Може би защото така и не можах да си обясня защо го направи. Може би защото никога не се примирих с вината си. Може би защото не намериха тялото му. Може би…

— Не са открили тялото? — прекъсна я Гърни.

— Да. Това събуди старите приказки за злото, което дебне в езерото. Хората, които посещаваха района през лятото, спряха да идват. Така градчето постепенно умря — това е причината за сегашното положение.

За първи път, откакто бяха слезли от колата, Мадлин пусна ръката му и разтърка длани.

— Зло, което дебне в езерото?

— Спомняш ли си историята, която Норис Ландън ни разказа за момичетата с кануто, което се обърнало преди години — как едната се удавила и не открили тялото.

— Да… докато пет години по-късно не намерили останките ѝ във Вълчето езеро.

— Момичето се е удавило тук, в езерото Грейсън. После Колин също се удави и не можаха да открият тялото му. Това съживи старата легенда и хората почнаха да го наричат Гробищното езеро.

— Затова ли хората са изоставили домовете си?

— Не, не веднага. Грейсънвил беше забутано градче. Тук винаги е било немотия. Повечето местни жители разчитаха на парите от даване под наем на стаи и вили през лятната ваканция. Предполагам, че идеята как децата им се удавят и никой повече не намира телата им, е разбунила въображението на хората и те са престанали да идват. Градчето, което и без това не процъфтяваше, постепенно западна.

— Дяволските близнаци. Не нарече ли така Ландън двете езера, като твърдеше, че са свързани чрез лабиринт от подземни канали?

— Да.

Ято дребни птици излетяха подплашени от гората и се завъртяха над езерото като есенни листа във вихрушка. Мадлин отново хвана ръката му.

— Какво мислиш? — попита.

— Не знам. Объркан съм.

— Съжаляваш ли, че ти казах?

— Мади, искам да знам всичко, което пожелаеш да ми кажеш. Каквото и да е то. Всичко. Обичам те.

— Абсолютно всичко?

— Абсолютно всичко.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите, без да пуска ръката му.

— Хайде да тръгваме към хотела — каза след малко. — Задава се снежна буря. Усещам я във въздуха.

Той погледна небето. Облаците се сгъстяваха и ставаха потъмни. Над езерото кръжеше ястреб.

Когато превалиха последното било преди Вълчето езеро, сигналът за получени съобщения на телефона на Гърни се включи. Той погледна дисплея. Имаше две: от Джак Хардуик и от скрит номер.

— Внимавай! — извика Мадлин.

Пред колата изскочи елен. Гърни натисна рязко спирачките и за няколко сантиметра не блъсна животното.

— Гледай пътя и дай това на мен — каза Мадлин и посегна към телефона. — Искаш ли да ти пусна съобщенията?

Той кимна и тя отвори гласовата поща.

Както обикновено, Хардуик не си беше дал труда да се представи, но прегракналият му глас нямаше как да се сбърка:

— Хей, тарикат, къде си, бе? Имаме да обсъдим няколко сериозни въпросчета. Първо, занесох писмото в къщата в Статън Айлънд, пъхнах го под вратата, с всички телефони и адреси, както се разбрахме. Второ, разбира се, че нямах представа за двайсет и деветте милиона на Хамънд. Но сигурно има обяснение, нали? Трето, имам нещо за теб, хубав практичен подарък. Планирам да мина през Адирондакс утре, затова дай да решим къде ще се видим. Спешно е. Във връзка с това знаеш ли за какво си мисля в момента? За случая „Баришански“. Помисли за това.