Джон Вердън - Не заспивай

Обърна се пак към Стекъл:

— Явно положението е доста деликатно за вас.

Стекъл кимна мрачно.

— Истината е, че нямам никакво намерение да подривам разследването. Колкото повече неща научавам, толкова повече се убеждавам, че Фентън е на правилна следа.

Това предизвика поглед от Мадлин и изненадано намръщване от Стекъл.

— Доста рязка промяна — отбеляза той. — Доколкото бях разбрал, Джейн искаше да ви наеме, за да докажете, че Фентън греши.

— Такъв е методът ми на работа. Следвам единствено фактите.

— Където и да водят те?

— Точно така.

Стекъл кимна бавно:

— И не мислите, че фактите говорят в полза на Хамънд?

— Честно казано, не. Но да се върнем на натиска, на който сте подложен от страна на Фентън. Искате да си тръгнем и да прекратя разследването?

Стекъл вдигна ръце:

— В никакъв случай. Просто исках да бъда честен с вас и да ви кажа за натиска. Искам с тази гадост вече да се свършва.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Добре. — Стекъл погледна Мадлин. — Разбирате какво искам да кажа, нали?

— О, да, отлично разбирам. Всички искаме това да свърши.

— Добре. Чудесно. — Стекъл показа зъбите си в някакво подобие на усмивка и посочи сребърния похлупак върху подноса. — Приятен апетит.

След като управителят на имението излезе, Гърни отиде до вратата и заключи. Мадлин стоеше пред огъня и гледаше тревожно.

— Може ли да проверим прогнозата?

— Стекъл вероятно преувеличава, за да ни накара да си тръгнем.

— Все пак да проверим прогнозата.

— Добре.

Гърни взе телефона си, отвори един метеорологичен сайт в интернет и написа „Вълчето езеро“. Когато се появиха данните за прогнозата, се намръщи и измърмори:

— Безполезна е.

— Защо, какво пише?

— Пише, че времето може да е ужасно, но може и да не е.

— Не може да пише това. Прочети…

— „Трийсет процента вероятност за силна снежна буря вечерта, с натрупване на суграшица между пет и седем сантиметра, с предпоставки за опасна пътна обстановка.“

— А за утре?

— „Трийсет процента вероятност за силен снеговалеж и снежна покривка до петдесет сантиметра. Възможно е образуване на еднометрови преспи и ветрове със скорост до шейсет километра в час.“

— Значи след днес следобед ще е невъзможно да се шофира?

— Пише само трийсет процента вероятност, което означава седемдесет процента вероятност да не е вярно.

Тя пак се обърна към прозореца. Загледа се към Дяволския зъб и Гърни чу шум от нервното човъркане на кожичките на пръстите ѝ с нокът.

Той въздъхна:

— Ако кажеш, може още сега да тръгнем за Вермонт.

Тя не отговори.

— Имам предвид, ако се притесняваш, че лошото време може…

— Дай ми минутка — прекъсна го тя. — Опитвам се да… да взема правилното решение.

Правилното решение? За какво?

Той взе ръжена и пак почна да пренарежда дървата. След малко се отказа и седна на дивана. Няколко минути минаха, преди тя пак да заговори — този път толкова тихо, че трябваше да се напрегне, за да я чуе:

— Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Искам да се върна там, където ходих тази сутрин… но трябва да дойдеш с мен… ако искаш.

Гърни усети, че е много важно да каже „да“. Както и направи. И се отказа от всички въпроси, които му дойдоха наум в този момент.

Тръгнаха в мъгла, която изтъня постепенно с приближаването им към хребета, образуващ котловината, в която се намираше Вълчето езеро. От другата страна нямаше никаква мъгла, но пътят бе хлъзгав и не можеше да се кара бързо.

Когато излязоха от ловния резерват „Гол“, джипиесът ги изкара на обществен път, водещ нагоре в планината.

След двайсет и пет минути навигацията ги уведоми, че следва разклон за Блекторн Роуд. Кръстовището, което стигнаха след малко повече от километър, представляваше центърът на изоставено селце, състоящо се от няколко дървени сгради в различна степен на разпад.

— Почти стигнахме — изрече нервно Мадлин.

След минута джипиесът ги уведоми, че трябва да завият надясно по Хемлок Лейн.

— Не завивай вдясно — спря го навреме Мадлин. — Пътят е изровен и обрасъл. Спри тук.

Гърни я послуша. Слязоха от колата в режещия вятър. Той вдигна яката на якето си и нахлупи вълнената шапка за ски върху ушите си. Каквото и да е била някога, сега Хемлок Лейн бе само едва очертана пътечка сред тъмния лес.

Мадлин хвана студената му ръка и го поведе по пустата уличка.

Стъпваха внимателно по заледената повърхност, прескочиха няколко паднали дървета; вятърът духаше в лицата им. Първата постройка, до която стигнаха, беше изоставена барака, покрита с петна от черна плесен. Скрити зад нея в гората имаше две по-малки, съвсем разнебитени.