Джон Вердън - Не заспивай

Той взе телефона си, набра номера на Джак Хардуик и остави гласово съобщение:

— Кажи ми, че не си знаел за двайсет и деветте милиона мотива, стоящи в основата на този случай. Защото ако си знаел за тази малка подробност и си предпочел да не ми кажеш, имаме сериозен проблем. Обади ми се при първа възможност.

Помисли дали да не се обади на Джейн Хамънд, но реши да отиде лично в бунгалото, без предупреждение. Един разговор лице в лице с Джейн и Ричард щеше да изясни много повече неща. Извади от сака си бележник, откъсна листче и написа бележка на Мадлин:

„Сега е почти 11.00. Прибрах се от Платсбърг преди известно време. Имах посещение от Гилбърт Фентън. Сега отивам в бунгалото на Хамънд, за да изясним един проблем. Вземам си телефона — моля те, обади ми се, когато се прибереш.“

Остави листчето до телефона на жена си на масичката. После облече якето си за ски и точно когато тръгваше към вратата, чу завъртането на ключа в ключалката. Вратата се отвори и Мадлин влезе, с дебела вълнена шапка, нахлупена над ушите и челото, ѝ яке, закопчано до брадичката. Изглеждаше премръзнала и напрегната. Затвори рязко вратата след себе си и го поздрави с едно изнервено:

— Здравей.

— Къде беше? — контрира той и сам се изненада от резкия си тон.

— На разходка.

— Защо не ми остави бележка?

— Нямах план къде ще отида. И не очаквах, че ще се забавя толкова. В тази мъгла и в тоя студ… — Потрепери. — Имам нужда от една гореща вана.

— Къде ходи?

Тя го погледна, сякаш обмисляше отговор на сложен въпрос.

— Ходих до едно място, което вече не съществува.

Гърни я изгледа въпросително.

— Ходих до къщата, където живееха Джордж и Морийн. Ако не знаех, че е там, нямаше да я позная. Премазана е от паднало дърво. Сигурно е станало отдавна. Цялата е покрита с мъх и борови иглички, отвътре са израснали дръвчета.

— И… какво направи?

— Нищо. Всичко беше различно. Черният път… старата ограда… всичко изглеждаше много по-малко и по-мизерно.

— Как намери къщата?

— С джипиеса.

— Спомнила си си адреса след толкова години?

— Само името на улицата. Но имаше само четири-пет къщи. — Мадлин замълча и го погледна нещастно. — Сега почти нищо не е останало.

— Видя ли някого?

— Не. — Тя отново потрепери. Притисна ръце плътно около тялото си. — Умирам от студ. Трябва си взема гореща вана.

Нещастното ѝ изражение го накара да се почувства ужасно. То със сигурност отразяваше нещо дълбоко в душата ѝ, но бе крайно несвойствено за онази Мадлин, която той познаваше. Или си мислеше, че познава.

Тя чак сега като че ли забеляза, че Гърни е с яке.

— Къде отиваш?

— При Хамънд, за да изясним нещо.

— С колата ли?

— Да.

— Внимавай, заледено е…

— Знам.

— Трябва да се накисна вече в тази вана — каза тя със същия нещастен, разсеян тон.

Обърна се и влезе в банята. Гърни я последва до вратата.

— Мади, взела си един от джиповете, намерила си с джипиеса несъществуващ адрес насред пустошта, разгледала си една стара разрушена къща, не си видяла никого и накрая си се върнала в мъглата тук, премръзнала до смърт. Това ли е всичко? Това ли прави цяла сутрин?

— Разпитваш ли ме?

Точно това правеше, помисли си Гърни. Беше лош навик, възобновен от стреса.

Мадлин пак се опита да затвори вратата, но той я спря с въпрос:

— Всичко това има ли връзка с удавеното момче?

— Кое всичко?

— Всичко това . Странното ти поведение. „Разходката“. Черният път.

— Дейвид, наистина умирам за една гореща вана.

— Каква е голямата тайна? Какво не искаш да ми кажеш? Попитах те дали има връзка с удавеното момче. Как се удави?

— Пропадна през леда.

— Ти познаваше ли го?

— Да. В района нямаше много деца на моята възраст, особено през зимата.

— Някои от тях живеят ли все още там?

— Трийсет години по-късно? Нямам представа. Но дори да срещна някого от тях, едва ли ще го позная.

Гърни се усети, че неволно кима с разбиране — друг заучен метод на разпит, целящ да създаде впечатление за съгласие, дори съчувствие. Веднага спря, засрамен от изначалната неискреност на този жест. Постоянно се налагаше да полага усилия, за да разграничи поведението си на детектив от поведението си на съпруг. Пробва още един въпрос точно когато Мадлин затваряше банята.

— Как пропадна в леда?

Тя задържа вратата, открехната само на няколко пръста.

— Тръгна да кара мотоциклет по замръзналото езеро. И ледът се пропука.

— На колко години беше?