Джон Вердън - Не заспивай

Мадлин спря.

— Близнаците Кери, Майкъл и Джозеф живееха тук с майка си. През лятото тя даваше под наем по-малките бараки отзад, но през зимата бяха сами.

Загледа се в постройките, сякаш се опитваше да види онова, което е било едно време.

— Ела — каза след малко и пак го поведе по пътя.

Крехки остатъци от избуяли през лятото диви къпини висяха от всички страни и се закачваха в панталоните и якетата им. След неколкостотин метра стигнаха до друга къща, в по-лошо състояние от първата. Огромна паднала ела закриваше една трета от сградата. Отстрани се виждаха останки от три по-малки бараки, покрити с натрупвали се десетки години борови иглички.

— Това е — каза Мадлин.

— Тук ли си прекарвала Коледите?

— Не беше само Коледа — обясни тя, като стисна по-силно ръката му. — Последния път, когато дойдох, останах шест седмици.

— Толкова ли беше дълга зимната ваканция?

— През онази година, да. Нашите ме пратиха в частно училище, което имаше по-дълги зимни ваканции от обикновените училища и по-къси летни.

— Ами сестра ти?

— Когато бях на петнайсет, Кристин вече бе на двайсет и две. Наричаха ме „неочакваното бебе“. Всъщност имаха предвид „нежеланото бебе“. Сигурна съм, че им се е искало да се събудят една сутрин и да открият, че съм била само лош сън.

Смутен от това откровение, Гърни не каза нищо. Мадлин почти не говореше за родителите си дори когато бяха живи, а след смъртта им — изобщо. До този момент.

Тя се притисна по-силно до него и двамата продължиха по стесняващата се пътека. Скоро всяка прилика с нормален път изчезна. Вятърът стана по-суров. Дори лицето го заболя. Точно когато мислеше да попита къде отиват, излязоха на полянка. Отвъд нея се простираше абсолютно гладка бяла площ — замръзнало езеро.

Мадлин поведе мъжа си през поляната.

Спря на границата на бялата площ и заговори с напрегнат, равен глас:

— Това е езерото Грейсън.

Отначало името не му говореше нищо, но после си спомни:

— Това ли е езерото, където се е удавило онова момче?

— Казваше се Колин Бантри.

Мъката и отчаянието в гласа ѝ го стъписаха.

Тя замълча, сякаш вземаше мъчително решение, после си пое дълбоко въздух и добави:

— Бях влюбена в него.

— Била си влюбена в момчето, което се е удавило? За бога, Мади, какво се е случило?!

Тя посочи две огромни ели на брега на замръзналото езеро.

— Една вечер го извиках да се видим… ето там. Беше адски студ. Най-студената нощ за годината.

Замълча и се втренчи в дърветата.

— Казах му, че съм бременна.

Гърни не каза нищо, чакаше я да продължи. Единственото, което виждаше, което можеше да гледа, бе изражението ѝ — изражение, което до този момент не беше виждал.

Тя повтори бавно, сякаш се наказваше с думите:

— Казах му, че съм бременна.

Той отново не каза нищо.

— Излезе на леда с мотоциклета си. Насред самото езеро. Луната го огряваше. Ето там. — Посочи с трепереща ръка. — Ледът се счупи.

— Така ли се удави?

Тя кимна.

— Какво стана с… бременността ти?

— Не бях бременна.

— Как така?

— Не беше лъжа. Наистина мислех, че съм бременна. Цикълът ми закъсняваше. Може би съм искала да съм бременна, искала съм да се свържа с Колин, искала съм нов живот — живот, в който някой да ме обича повече, отколкото родителите ми. 0, боже, толкова бях отчаяна! Толкова много го обичах!

— Защо мислиш, че е реагирал така?

— Най-ужасното е, че нямам представа. Нямам никаква представа, но мисълта, която ме измъчва, е, че е искал да избяга, че не ме е понасял, че не е искал да бъде повече с мен. Не каза нито дума, само… само подкара мотоциклета по леда.

След малко Гърни попита:

— Имаше ли разследване?

— Разбира се. Бащата на Колин беше шериф.

— Ти разказа ли му какво се е случило?

— Не му казах, че съм казала на Колин, че съм бременна. Казах му, че не знам защо излезе в мотора на леда… че може би е решил да се изфука или просто така му се е приискало. Той ми повярва. Колин си беше такъв. Всички знаеха, че е луда глава.

Мадлин пак замълча. Стисна ръката му още по-силно, почти болезнено.

Той я погледна в очите:

— Защо ми разказваш всичко това?

— Не знам. Може би защото сме тук.

— Реши да споделиш тази тайна, която си пазила всичките тези години само защото сме тук ?

— Не го възприемах като пазене на тайна от теб. Гледах на него като на нещо, което не трябва да те нарани.

— На кого си казала? На приятели? На психолог? Сигурно си казала на някого.