Робин Кук - Интервенция

Колкото Рим бе дъждовен, сив и мрачен, толкова Израел бе кристално ясен, с чисто синьо небе и ослепително ярко слънце. Джак, Лори и Джей Джей пристигнаха по пладне с полета от Рим. Бебето отново ги бе изненадало приятно със спокойствието си. Още при излитането от Италия бе заспало и продължаваше да спи, когато колелата на самолета докоснаха с удар пистата.

На гейта ги очакваше служител от туристическата фирма „Мабат“, който им помогна да минат през паспортната проверка и формалностите с багажа и после безпроблемно ги качи на кола с шофьор за Ерусалим. Джак бе взел координатите на тур оператора от свой познат, тъй като искаше да оползотвори максимално и без това краткия престой, който планираха в страната. Не след дълго се озоваха пред хотел „Цар Давид“, където ги предаде по-нататък на един отлично подготвен туристически гид на име Илел Кестлер.

— Разбрах, че първо искате да отидете до палестинското село Цур Бахер — каза Халил с усмивка. — Идвали са всякакви хора с различни изисквания, но за първи път някой проявява интерес към Цур Бахер. Мога ли да попитам защо? Трябва да ви предупредя, че там няма кой знае какво за гледане.

— Искам да се срещна с тази жена — каза Джак, като даде името и адреса, които бяха излезли от компютъра, зареден с програмата CODIS 6.0 и свързан към генетичния анализатор.

— Джамила Мохамад — прочете Илел. — Познавате ли я?

— Още не — отвърна Джак. — Но бих искал да я помоля за една услуга, услуга, за която ще си платя. Има ли как да ни помогнете? Говорите ли арабски?

— Не безупречно — призна Илел, — но все пак достатъчно добре. Кога искате да отидете?

— Разполагаме само с днес и утре, освен ако не решим да останем по-дълго — каза Джак. — Ако нямате нищо против, да тръгнем веднага. Предполагам, че ще уредите кола за нас.

— Разбира се. Имам фолксваген ван.

— Чудесно. Да вървим, Лори.

— Сигурен ли си? — погледна го тя. Не изглеждаше убедена. Беше изслушала историята за костницата и резултатите от изследванията на митохондриална ДНК, но все още имаше съмнения.

— Ще го направим. Колко дълго се пътува до селото, Илел?

— Ще ни отнеме двайсетина минути, за да стигнем до там — отвърна гидът.

— Двайсет минути, това е всичко. — Джак се пресегна за Джей Джей и го взе от ръцете на Лори. — Нека опитаме. Нищо не губим.

— Хубаво — сви рамене тя.

Точно единадесет минути по-късно Илел влезе в село с една мръсна улица и шепа бетонни къщи, пръснати хаотично при поредното разрастване. Имаше няколко магазина, включително и за тютюн, малка бакалия и магазинче за подправки. Виждаше се и училище с облечени в униформи деца.

— Най-лесният начин да го направим, е да отидем при мухтаря — каза Халил, надвиквайки глъчката на децата.

— Какво е това „мухтар“? — изгледа го в недоумение Джак.

— На арабски означава избран — обясни мъжът. Той затвори прозорците на колата, за да не се налага да вика. — А в случая е главният в селото. Няма начин да не познава Джамила Мохамад.

— А вие познавате ли мухтаря в Цур Бахер? — поиска да знае Джак. Той седеше на предната седалка до шофьора. Лори седеше отзад с бебето в предвидената за него количка.

— Не, не го познавам, но това няма значение.

Илел паркира, след което отиде в смесения магазин.

Докато го нямаше, няколко от децата изтичаха към колата и се вторачиха в Джак. Той им се усмихна и им махна с ръка и няколко от тях му отвърнаха. След малко от магазина излезе мъж и им направи знак да се махнат.

Не закъсня и Илел. Джак смъкна стъклото на колата.

— В магазина има място за сядане — обясни Илел. — Нещо като „местния парламент“, където случайно се оказа и мухтарят. Попитах го за Джамила и той изпрати да я извикат. Ако искате да се срещнете с нея, трябва да влезете.

— Страхотно — каза Джак. Той излезе от колата и отвори плъзгащата се врата за Лори и Джей Джей.

Вътрешността на бакалията беше отрупана от пода до тавана с всякакви стоки, от храни до играчки, от железария до хартия за компютри. Кътът за сядане, за който Илел бе споменал, беше в дъното, с един прозорец, който гледаше към изровен заден двор с група с мършави пилета.

Старейшината на селото беше възрастен мъж в арабски дрехи с изсушена от слънцето кожа. Пушеше наргиле. Очевидно се радваше, че има компания и побърза да поръча чай за всички. Прояви любопитство, като разбра, че семейство Степълтън са от Ню Йорк, защото имаше роднини там и дори им бе гостувал. Докато обясняваше в коя част на Бруклин се намират, Джамила Мохамад дойде. Облечена като него в типичните арабски одежди, само че дрехите й бяха черни, както и възлестият й шал. Откритата кожа на ръцете и лицето й имаше същия цвят като този на мухтаря. Виждаше се, че и към двамата животът не е бил щедър.