Робин Кук - Чуждо тяло

— О, господи — проплака отчаяно Рита.

— Госпожо Лукас, моля ви, обадете се в болницата и проверете информацията. Ако е истина, за което се моля да не е така, моля ви, свържете се отново с мен. Просто се опитвам да помогна. Ако е истина и се опитат да ви принудят да решите дали да го кремират, или балсамират веднага, откажете им. Заради онова, с което се сблъсках в болницата, където починаха баба ми и господин Бенфати, започвам да си мисля, че има нещо нередно, нещо ужасно объркано с индийския медицински туризъм.

— Не знам какво да кажа! — отвърна Рита ядосана, но и объркана, защото Дженифър звучеше толкова искрено.

— Не казвайте нищо. Просто се обадете в болницата и след това се свържете с мен. Всъщност аз вече звънях там, но отказаха да ми дадат информация, което е глупаво, защото историята вече е излъчена по телевизията. Аз съм отседнала в хотел „Амал палас“ и ще чакам на телефона. Още веднъж искам да изкажа съжалението си, че аз трябваше да ви го съобщя, при положение че това е задължение на болницата.

В следващия миг Дженифър осъзна, че в ухото й звучи сигнал свободно. Рита й беше затворила телефона. Тя бавно остави слушалката. Сигурно в подобна ситуация щеше да постъпи по същия начин. Ролята на вестоносеца с лошите новини изобщо не й допадаше. От друга страна, като бъдещ лекар, знаеше много добре, че щеше да й се налага да го прави много пъти.

Запита се какво да прави, осъзнавайки, че едва ли ще заспи. Отново се зае с пътеводителя, но бързо се отказа. Не успяваше да се концентрира. През главата й мина мисълта, че дори CNN да се окажат прави, Рита можеше да не й се обади, обвинявайки я несъзнателно за лошите новини.

Най-накрая Дженифър просто усили телевизора и се загледа разсеяно в течащия в момента репортаж на CNN от Дарфур. Тъкмо се намести удобно върху леглото, телефонът й иззвъня. Вдигна го още преди първото позвъняване да заглъхне. Както и очакваше, на другия край беше Рита. Гласът й беше променен. Тя хълцаше толкова силно, че думите й едва се разбираха.

— Не знам каква сте, нито какво представлявате като човек, но съпругът ми е мъртъв.

— Ужасно съжалявам за загубата ви и за това, че тъкмо аз трябваше да ви съобщя тази новина. Потърсих ви единствено, за да ви предупредя, че болничната администрация може да се опита да ви принуди да избирате между кремация и балсамиране.

— Какво значение има вече? — сопна й се Рита.

— Няма да може да се направи аутопсия. Вече има индикации, че съпругът ви е починал по същия начин, както баба ми и господин Бенфати. Започвам да се притеснявам, че не се касае за естествена смърт.

— Какво искате да кажете?

— Безпокои ме, че смъртта им може да е предизвикана умишлено.

— Искате да кажете, че някой с убил съпруга ми?

— Да — отвърна Дженифър, осъзнавайки колко параноично звучат думите й.

— Защо? Никой не знае, че сме тук. Никой не може да спечели от това.

— Боя се, че нямам никаква представа. Но утре вечер пристигат двама съдебни патолози, мои приятели. Те ще ми помогнат по случая с баба ми. Бих могла да ги помоля да проверят как стоят нещата и при вас. — Дженифър знаеше, че предлага услугите на Лори и Джак, без да се е допитала до тях, но беше сигурна, че ще се съгласят да помогнат. Освен това беше наясно, че при наличието на повече случаи, шансовете да се разкрие една конспирация нарастват.

Тя чу как Рита подсмърча. Дишането й звучеше накъсано, сякаш се опитваше да сдържи плача си.

— Моля ви, госпожо Лукас. Не им позволявайте да унищожат която и да е потенциална улика. Поне това дължим на любимите ни хора. Освен това можете да попитате човека, който е намерил съпруга ви, дали той е бил посинял. И баба ми, и господин Бенфати са намерени така.

— С какво може да помогне това? — Рита се бореше със сълзите си.

— Не знам. Ако онова, от което се страхувам, се окаже истина, няма как да кажем кои факти ще помогнат да разрешим загадката. Научих го по време на следването си в медицинския университет, докато се опитвах да поставям диагнози.

— Вие лекарка ли сте?

— Все още не. Студентка съм последна година. Ще се дипломирам през юни 2008 година.

— Защо не ми го казахте досега? — попита жената далеч по-спокойно.

— Не мислех, че има някакво значение — отвърна Дженифър, макар да беше установила, че когато кажеше, че е студентка по медицина, хората обръщаха повече внимание на мнението й, дори по въпроси, несвързани с медицината.

— Нищо не обещавам — каза Рита. — Сега отивам в болницата. Ще помисля върху думите ви и ще ви се обадя утре сутринта.