Аяцуджи Юкито - Убийства в Декагона

Орци хвърли поглед към красивия ѝ профил и въздъхна. Светло лице с изящен нос и лек теменужен оттенък в големите очи. Дълга, добре поддържана вълниста коса. Агата беше жизнено и самоуверено момиче. Имаше мъжки характер, но прекрасно съзнаваше, че е жена, и очевидно се забавляваше на вниманието, което получаваше от кръжащите около нея момчета.

„В сравнение с нея аз съм просто…“

Малък тумбест нос. По детски румени бузи, покрити с лунички. Очите ѝ бяха големи, но несъразмерни спрямо останалата част от лицето ѝ, поради което Орци винаги изглеждаше така, сякаш се оглежда неспокойно. Дори и да си слагаше грим като Агата, знаеше, че няма да ѝ отива. Орци мразеше свенливостта си, постоянната вътрешна тревога и факта, че никога не разбира какво точно се случва около нея.

Винаги ставаше така. Като единствени момичета в групата, двете с Агата все се оказваха заедно. Това ѝ тежеше.

„Не трябваше да идвам“, мярна се мисълта в съзнанието ѝ. Наистина не искаше да ходи на острова. Струваше ѝ се някак… непочтително. Но пък ѝ беше неудобно да отклони поканата на приятелите си.

— Орци, какъв прекрасен пръстен! — загледа се Агата в средния пръст на лявата ѝ ръка. — Отдавна ли го имаш?

— Не — поклати глава Орци, без да се впуска в подробности.

— Да не е подарък от някой специален?

— Не, нищо подобно.

Орци внимателно бе обмислила всички „за“ и „против“, преди да вземе решение да дойде лук. Пътуването не беше проява на неуважение. Нали щеше да отдаде почитта си?

„Ще посетя острова, за да засвидетелствам уважение към мъртвите.“ Трябваше да дойде.

— Защо си такава, Орци?

— Каква?

— Толкова вглъбена и затворена. Познаваме се от две години, но все още не знам нищичко за теб. Не че се възмущавам, но все пак е странно.

— Странно ли?

— Да По същия начин се чувствам, когато чета разказите, които пишеш за списанието ни. В тях звучиш толкова жизнена и одухотворена, а иначе…

— Защото описвам измислен свят — прекъсна я Орци, отмести поглед от Агата и срамежливо се усмихна. — Не се справям добре с реалния живот. Мразя истинското си аз. Не го харесвам.

— Какви ги говориш? — засмя се Агата и прокара пръсти по късо подстриганата коса на Орци. — Трябва ти повече самоувереност. Просто не гледай в земята, ходи с високо вдигната глава.

— Ти си добър човек, Агата

— Хайде, искаш ли да оправим тази бъркотия и да приготвим обяда?

Елъри, Льору и Ван все още бяха при останките от Синята къща. По бе тръгнал сам към горичката от другата страна на пожарището.

— Елъри, и ти, Ван. Ще бъдем тук седем дни, затова искам да попитам… — Очите на Льору светнаха зад смешните кръгли очила с рогова рамка (той обаче не ги намираше за смешни). — Не казвам сто страници, но искам поне петдесет.

— Шегуваш ли се?

— Знаеш, че винаги съм сериозен, Елъри.

— Но как така изведнъж? Нали не сме дошли да пишем, Ван?

— Съгласен съм с Елъри.

— Вече ви обясних. Искам да издам продължение на „Островът на мъртвите“ и трябва да стане по-рано от предвиденото. Към средата на април. Можем да го използваме за привличане на нови членове, а и ще бъде специален подарък за десетата годишнина от сформирането на Клуба. Скоро ще поема поста на главен редактор, затова искам да дам всичко от себе си. Не мога да започна новата си работа със скучно издание.

Льору — студент втора година във Факултета по литература — щеше да поеме високата длъжност в списание „Островът на мъртвите“ от април нататък.

— Но, Льору… — Елъри извади нов пакет „Салем“ от джоба на тъмночервената си риза и го разпечата. Следваше право в трети курс. Освен това беше настоящият главен редактор на списанието. — …трябва да разчиташ на Кар. Няма да коментирам съдържанието на разказите му, но иначе е най-продуктивният писател в клуба. Извинявай. Ван, имаш ли запалка?

— Не за пръв път двамата с Кар си подливате вода.

— Вината не е моя. Кар започна тази игра.

— Като спомена Кар, струва ми се, че откакто сме дошли, все нещо се муси — обади се Льору.

Елъри се изкиска и издиша дима от цигарата.

— Има си причина.

— И каква е тя?

— Наскоро горкият Кар се опита да сваля Агата, но тя го отсвири.

— Пробвал се е с принцеса Агата? Еха, момчето е доста смело. После… може да е било, за да си го върне на Агата, но си опита късмета с Орци. Ала дори и тя не пожела да си играе с него.

— Орци? — смръщи вежди Ван.

— Мда, нашият велик писател наистина не е в настроение.