Ю Несбё - Жажда

Извади мобилния си телефон.

Подвоуми се. После потърси номера на Катрине Брат. Не се бяха чували повече от шест месеца — след последния ѝ есемес за рождения му ден. Тогава той ѝ отговори с лаконичното „благодаря“. Без главна буква, без точка. Знаеше, че тя няма да изтълкува погрешно словесната му пестеливост. Катрине беше наясно: краткият отговор не е израз на пренебрежително отношение, а резултат от неприязънта му към дългите текстови съобщения.

Сега тя не му вдигна.

Хари набра вътрешния ѝ номер в отдела.

— Охо, небезизвестният Хари Хуле! — обади се Магнюс Скаре. Дебело подчертаната ирония беше съвсем недвусмислена. Хари никога не бе имал много фенове в Отдела. И Скаре не преливаше от любов към него. — Днес не съм виждал Брат. Твърде странно поведение за новоизлюпен шеф. Затрупани сме с работа, а нея никаква я няма.

— Мхм. Ще ѝ предадеш ли, че…

— Звънни ѝ пак. Имаме си предостатъчно задачи.

Хари затвори. Забарабани с пръсти по ръба на бюрото, докато оглеждаше купчината предадени курсови работи в единия край и тестето снимки в другия. Започна да размишлява над аналогията на Белман. Хищник. Лъв? Защо пък не? Какво му е на лъва? Някъде му беше попаднала информация, че когато ловувал сам, извън прайда, успеваемостта на лъва падала до петнайсет процента. Сети се и за още факти. За да умъртви по-едра плячка, лъвът я души, защото не може да ѝ прегризе гърлото. Сключва челюсти около гърлото ѝ и притиска трахеята. А това отнема време. Ако плячката е голяма, воден бивол например, се случва лъвът да виси часове наред, вкопчен в гърлото му. Дори след толкова продължително мъчение и за двамата понякога пуска жертвата си, без да постигне успех. С разследването на убийства е кажи-речи същото. Къртовски труд и често никаква награда.

Обеща на Ракел да не се връща. Обеща го на себе си.

Хари пак погледна тестето снимки на Елисе Хермансен. Името автоматично се бе запечатало в паметта му. Както и подробностите от обстановката. Но не отделните детайли го навеждаха на тревожната мисъл, а съвкупността. Впрочем филмът, който Ракел си беше пуснала, оказа се, се казва „Мръсни пари“. Режисьорът не бил Джеймс Грей. Хари бе сгрешил. Петнайсет процента успеваемост. И все пак…

Нещо в позата на легналата жертва го смущаваше. В начина, по който беше поставена. В аранжировката. Нещо като ехо от забравен сън. Вик в гората. Глас на мъж, чието име се опитваше да си спомни. На измъкналия се безнаказано.

Хари се сети какво си бе мислил веднъж по повод рецидивите на алкохолната си болест: когато прояви слабост, развинти капачката на бутилката и си сипе едно, решението за това действие е взето много по-рано. А щом веднъж е взето, оттам насетне е нужен само удобен повод. И той рано или късно се появява. В даден момент бутилката се озовава пред зависимия. Отдавна го е чакала. Както и той нея. Останалото го свършват противоположните заряди, магнитните полета и прочее неизбежни проявления на физичните закони.

Мамка му, мамка му.

Хари скочи от стола, грабна си коженото яке и излетя навън.

Застана пред огледалото. Нагласи си якето. За последен път прочете описанието ѝ. Вече му стана антипатична. Името ѝ се пишеше с W, а не с V като неговото. Дори само този факт беше достатъчна причина да бъде наказана. Лично той би набелязал по-различна жертва, някоя, която повече да отговаря на неговия вкус. Например Катрине Брат. Но решението го вземаше друг. Жената с буквата W в името си го очакваше.

Закопча и последното копче на якето си. И излезе.

— И как успя да те навие Белман? — Гюнар Хаген стоеше пред прозореца с гръб към Хари.

— Ами как — прозвуча характерен глас; нямаше начин да го сбъркаш. — Отправи ми предложение, което не можах да отхвърля.

В гласа се долавяха повече сипкави нотки, но иначе бе запазил плътността и спокойствието си. Колежка от отдела бе споменала пред Хаген, че единственото хубаво в Хари Хуле бил гласът.

— Какво предложение?

— Половината от работното ми време ще се заплаща по тарифите за извънреден труд и съответно ще ми се удвоят точките за пенсия.

— И не си поставил никакви условия? — засмя се началникът на отдела.

— Само едно: лично да си подбера екипа. Трима души ми стигат.

Гюнар Хаген се обърна. Хари седеше свлечен върху стола пред бюрото на началника с изтегнати напред крака. По слабото му лице се бяха появили нови бръчки, а късата гъста руса коса се беше осланила по слепоочията. Но затова пък бе понапълнял от последната им среща. Макар и не съвсем бистри, склерите около проницателните сини ириси не бяха замрежени от червени паяжини като в най-тежките му периоди.