Ю Несбё - Жажда

— Значи вампиристите просто действат под натиска на определен нагон? И не са в състояние да му се противопоставят?

— Общо взето, да.

— В библиотеката ви има ли книга, подходяща да ни послужи като ръководство при съставянето на профила на убиец, който пие кръв от жертвите си?

— Няма — Смит прибра томчето на Буржиньон. — Впрочем, книгата е написана, но не спада към справочната литература.

— Защо?

— Защото така и не стигна до печатница.

— За ваша книга ли говорите? — погледна го Катрине.

— Да — усмихна се печално Смит.

— Какво ви попречи?

Той сви рамене.

— Научните среди не бяха готови за толкова радикална психологическа теория. Пък и в книгата си остро критикувам статията на Хершел Принс в Британския психологически журнал от 1985-а. Това нямаше как да мине безнаказано. Отсвириха ме с обяснението, че резултатите от изследванията ми се базират на отделни случаи и не са емпирично доказани. Но е просто невъзможно да направиш мащабно проучване, при положение че случаите на вампиризъм са изключително редки, а за капак поради липса на достатъчно познания в областта често ги диагностицират като шизофрения. Невъзможно се оказа и да привлека общественото внимание към изследването на вампиризма. Опитах, но дори жълтите издания отказаха да поместят статия за подобни сензации. А когато най-сетне успях да събера достатъчно резултати от научни изследвания, с които да опровергая моите противници, някой обра кабинета ми. Откраднаха не само компютъра ми. Отмъкнаха всичко — Смит посочи с широк жест празните рафтове. — Всички здравни досиета на мои пациенти, цялата ми картотека с данни на пациенти, ограбиха ме до шушка. Някои злонамерени колеги сега искат да ме изкарат едва ли не късметлия, защото ако съм бил издал събрания материал, съвсем съм щял да стана за посмешище и да затвърдя схващането, че такова нещо като вампирист просто не съществува.

Катрине прокара пръст по рамката около рисунката на вампира.

— Кой би проникнал в чужда собственост, за да открадне пациентски данни?

— Един бог знае. Колега, предположих първоначално. Дори се ослушвах дали някой от научните среди не си е присвоил моите теории и резултати. Нищо не се чу, нищо не излезе наяве.

— Да не би някой да е целил да ви отмъкне пациентите?

— Абсурд! — усмихна се Смит. — Толкова са смахнати, че никой не ги иска, повярвайте ми. Вършат работа само за научни изследвания, с тях не можеш да си вадиш хляба. Ако жена ми не изкарваше добри пари като инструктор по йога, отдавна да сме продали и този имот, и другия на острова. Ще ме извините, но ме чака детско парти…

Излязоха. Смит заключи вратата на кабинета. Катрине забеляза малка охранителна камера, монтирана на стената над боксовете.

— Нали знаете, че полицията вече не разследва дребни битови кражби? Дори да разполагате с видеозапис.

— Знам, знам — въздъхна Смит. — Поставил съм я за лични цели. Ако взломаджиите се върнат, любопитен съм да видя кой колега е забъркан. Монтирал съм още две камери: една отвън и една на портата.

— Смятах академиците за суперинтелигентни, симпатични хора, вечно заровени в трудовете си, а не за елементарни крадци.

— О, и ние вършим глупости като по-нискоинтелигентните — поклати тъжно глава Смит. — В това число включвам и себе си.

— Вие какви глупости сте вършили например?

— Нищо интересно. Преди години колегите ми лепнаха прякор заради един гаф. Стара история.

„Стара, но не и забравена“ — помисли си Катрине, като забеляза как се сгърчи лицето му при болезнения спомен.

На стълбите пред къщата Катрине му подаде визитката си.

— Ако медиите се свържат с вас, моля ви, не им споменавайте за нашия разговор. Слухове, че полицията издирва вампир, ще предизвикат паника сред населението.

— О, не ми се вярва медиите да се скъсат да ме интервюират.

— И защо? Нали „Ве Ге“ отпечата публикацията ви в Туитър.

— Но не ме потърсиха за интервю. Запомнили са, че и преди съм вдигал фалшива тревога.

— Кога?

— През деветдесетте бях твърдо убеден, че се е развилнял вампирист — тогава имаше няколко неразкрити убийства. Преди три години пак. Спомняте ли си случая?

— Не.

— Сигурно защото вестниците поместиха изявлението ми на по-задните си страници. И слава богу.

— Значи, вече два пъти сте били фалшива тревога?

— Да. Сега ще ми е за трети. Както сама разбирате, списъкът с греховете ми е внушителен.

— Халстайн? — чу се женски глас отвътре. — Идваш ли?