Ю Несбё - Жажда

— Я стига! — просъска Микаел. — Не само аз останах безучастен. Сума ти полицаи седяха, без да помръднат…

— Тя е твоя съпруга, Микаел. Седял си до нея на първия ред. Вярно, след броени дни напускаш поста, но към днешна дата си действащ главен секретар. От теб се очаква да бъдеш лидер. А и ти предстои да оглавиш министерството на правосъдието…

— И как трябваше да постъпя според теб? Аз да поема куршума? Защото, само да ти припомня, Смит откри огън. И Трюлс не спаси Ула! Това не показва ли, че аз, главният секретар на полицията, съм преценил ситуацията правилно, а полицай Бернтсен, действал на своя глава, е допуснал груба грешка? Освен собствения си живот е изложил на риск и живота на Ула.

— Така ще се опитаме да го представим пред обществото, но те предупреждавам: няма да е никак лесно.

— И какво ще му е толкова трудното, дявол да го вземе?

— Хари Хуле се предложи за заложник, не ти.

— Исабеле — разпери ръце Микаел — Хуле е основният виновник за разигралата се драма. Разобличавайки Смит, Хуле буквално го тласна да грабне револвера. Като заема доброволно мястото на Ула, той просто понесе отговорността за кризисната ситуация, възникнала по негова вина.

— Така е, но при хората емоциите често изпреварват мисълта. Мъж, който не се хвърля да спасява съпругата си, предизвиква презрението ни. Впоследствие, като закъсняла притурка, се появява онова, което смятаме за хладна, обективна рефлексия, но въпреки наличието на нова информация пак ще потърсим аргументи в полза на началното ни емоционално впечатление. Да, това презрение ще е плод на примитивна първосигналност, но съм почти сигурна, че поведението ти ще предизвика у хората именно презрение.

— И защо?

Исабеле не отговори.

Белман се обърна към нея и срещна погледа ѝ.

— Ясно. Защото в момента и ти ме презираш, нали?

Ноздрите на внушителния обонятелен орган на Исабеле Скойен се издуха, когато тя си пое дъх.

— Имаш много достойнства. Притежаваш редица силни качества, благодарение на които си извоювал сегашното си положение в обществото.

— И?

— Едно от тях е безпогрешният ти нюх. Винаги надушваш кога е подходящо да се скатаеш и да оставиш други да поемат удара; кога малодушието е по-изгодно. Само че този път забрави нещо много важно. Публиката. Имал си не просто публика, а възможно най-неблагоприятната публика.

Микаел Белман кимна. Журналисти от страната и чужбина. Двамата с Исабеле ги чакаше много работа. От перваза на прозореца ѝ Белман вдигна голям източногермански бинокъл — навярно подарък от ухажор. Погледна през него към фиорда. Забеляза нещо.

— Според теб кой изход е стратегически по-изгоден за нас?

— Моля? — Макар и израснала на село — или вероятно точно затова — Исабеле използваше изискани думи, които не звучаха никак превзето в нейните уста. Микаел се бе опитвал да внесе малко аристократизъм в речта си, но без успех. Манглерю беше нанесъл непоправими щети.

— Трюлс да умре или да оцелее? — Бинокълът улови нещо. Микаел го фокусира.

След секунда тя се засмя.

— Поредното ти ценно качество. Когато ситуацията го налага, съумяваш да се абстрахираш от емоциите си. Това може да ти изиграе лоша шега. Е, няма да те събори, но все пак…

— Да умре, нали? Смъртта му ще докаже неоспоримо колко погрешно е било неговото решение и колко правилно — моето. Никой няма да може да му вземе интервю и медийната буря бързо ще отшуми.

Той усети ръката ѝ върху катарамата на колана си.

— Искаш ли в следващото съобщение към телефона ти да пише, че най-добрият ти приятел е мъртъв? — прошепна тя в ухото му.

Оказа се куче. В далечината. Накъде, за бога, си мислеше, че е тръгнало?

Този въпрос роди следващ.

Нов въпрос, който никога не бе спохождал главния секретар на полицията и бъдещ министър на правосъдието Микаел Белман през целия му четирийсетгодишен жизнен път.

Закъде, за бога, си въобразяваме, че сме тръгнали?

В ушите на Хари пищеше високочестотно писукане, а в едното му око се стичаше собствената му кръв. Ударите продължаваха да валят. Вече не изпитваше болка. Усещаше само, че купето изстива, а мракът се сгъстява.

Така или иначе не пускаше гърлото на Смит. Толкова много пъти не бе проявявал стоицизъм докрай. Беше се предавал пред болката, пред страха, пред копнежа по смъртта. Но и пред силата на примитивния, егоистичен оцеленчески инстинкт, неведнъж надделявал над стремежа към нищото, където болката изчезва, към вечния сън, към мрака. Благодарение именно на този инстинкт той още съществуваше. Още беше жив. И този път щеше да устои.