Ю Несбё - Жажда

— Скагерак е дълъг 130 морски мили. При средна скорост 20 възела за колко време ще го прекося, а, Хари? Нали уж те бива в сметките? — засмя се Смит. — Вече съм го изчислил. С калкулатор. Шест часа и половина. Оттам ще хвана автобус и ето ме в Копенхаген. В „Ньоребру“, на Червения площад. Сядам на някоя пейка, вдигам автобусния билет и чакам туристическата агенция. Какво мислиш за Уругвай? Хубава, малка страна. Добре че съм разчистил пътя до навеса и съм осигурил място за кола. Иначе това волво със стикерите по тавана лесно ще се види от хеликоптер, нали?

Хари затвори очи. Смит отдавна беше подготвил плана си за бягство. Не бе оставил нищо на случайността. Споделяше го с Хари по една-едничка причина: защото нямаше да му даде възможност да го преразкаже на някой друг.

— Ей там наляво — напътстваше Стефенс от задната седалка. — Корпус 17.

Олег зави. Усети как гумите поднасят по леда, но бързо пак захапаха.

За територията на болничния комплекс важеше известно ограничение за скоростта, досещаше се Олег, но знаеше, че кръвта и времето на Бернтсен изтичат.

Наби спирачки пред входа, където двама мъже в жълти жилетки на санитари вече чакаха с носилка на колелца. С опитни движения извадиха ранения от задната седалка и го положиха върху носилката.

— Няма пулс — съобщи Стефенс. — Вкарайте го веднага в хибридната зала. Екипът…

— … е на линия — отвърна по-възрастният санитар.

Олег и Андерш тръгнаха след носилката и Стефенс. През две врати се озоваха в зала, където шестима реаниматори с шапки, пластмасови очила и сребристосиви жилетки вече ги очакваха.

— Благодаря — една от жените направи знак с ръка: тук достъпът на външни лица е забранен.

Носилката, Стефенс и лекарите хлътнаха през двукрила врата с летящи крила, които се хлопнаха зад тях.

— Знаех, че работиш в Отдела за борба с насилието — подхвана Олег, след като помълчаха известно време. — Но не знаех, че си следвал медицина.

— Не съм — Андерш гледаше двукрилата врата.

— Друго чух в колата…

— В гимназията четях медицинска литература, но не съм учил за лекар.

— Защо? Слаби оценки?

— Балът ми стигаше.

— Тогава? — Олег се чудеше защо продължава да разпитва — дали от любопитство, или за да отвлича мислите си от случващото се с Хари.

Андерш огледа окървавените си ръце.

— Май си приличаме с теб.

— По какво?

— И аз исках да стана като баща ми.

— Но?

— Но после меракът ми мина — сви рамене Андерш.

— И предпочете полицейската професия?

— Така имах чувството, че я спасявам.

— Коя?

— Майка ми. По-точно хора в нейното положение. Така си мислех.

— От какво е починала?

— У дома нахлу крадец и я взе за заложница. Двамата с баща ми бяхме вкъщи. Татко се паникьоса. Крадецът наръга майка ми с нож и избяга. Татко започна да се щура като муха без глава и ми крещеше да не я докосвам, докато търсеше ножица — Вюлер преглътна. — Баща ми, великият лекар, търсеше ножица, докато кръвта на майка ми изтичаше пред очите ми. Впоследствие се консултирах със специалисти и ми стана ясно, че с бързи и адекватни действия е можело да ѝ спасим живота. Баща ми е хематолог, държавата е инвестирала милиони да го обучи на всичко, свързано с кръвта. И въпреки това той не намери самообладание да предприеме нещо, за да спре кръвотечението. Ако заседателите в съдебното жури притежаваха неговите знания за оказване на спешна помощ, щяха да го осъдят за причиняване на смърт по непредпазливост.

— С две думи, баща ти се е провалил. Човешко е да се провалиш.

— И въпреки това разполага със собствен кабинет и се смята за по-добър от другите, защото се е окичил с титлата главен лекар — гласът на Андерш затрепери. — Всеки полицай със средна диплома, минал едноседмичен курс по ръкопашен бой, би успял да обезвреди крадеца, преди да намушка майка ми.

— Днес обаче той се представи на ниво. Стефенс е твой баща, нали?

Андерш кимна.

— Разбира се. Прояви самообладание точно когато на карта бе заложен животът на корумпиран, мързелив боклук като Бернтсен.

Олег си погледна часовника. Извади телефона си. Нямаше съобщения от майка си. Прибра го. На тръгване от университета Ракел го бе окуражила да помогне на Трюлс Бернтсен, защото нямаше как да спаси Хари.

— Не е моя работа, но някога питал ли си баща си колко лишения е изтърпял в името на професията си? Колко години се е трудил къртовски, непрекъснато, всеки ден, за да усвои цялата специфична материя и колко човешки живота е спасил благодарение на тази неуморна работа?