Дэн Браун: Произход

Шейсет и три годишният морски офицер имаше стройно и стегнато тяло и ушитата му по поръчка униформа още повече подчертаваше внушителната му физика. В момента беше в бяло от главата до петите — царствени одежди, състоящи се от двуреден бял кител с широки черни пагони и внушителен набор от медали, бяла колосана риза с права яка и бял панталон с копринени лампази.

„Испанската армада вече може и да не е най-могъщият флот на света, обаче още знаем да обличаме офицерите“.

Адмиралът не беше носил тази униформа от години — но днешната вечер бе специална, а по-рано, докато се разхождаше по улиците на непознатия град, жените благосклонно му се бяха усмихвали и мъжете го бяха заобикаляли отдалече.

„Всички уважават хората, чийто живот е подчинен на принципи“.

— Otra tónica? — предложи му още един тоник симпатичната барманка, трийсетинагодишна, с пищно тяло и дяволита усмивка.

Авила поклати глава.

— No, gracias.

В заведението нямаше никой друг и той усещаше възхитения поглед на жената. Беше приятно отново да го гледат. „Завърнах се от бездната“.

Ужасяващото събитие, което преди пет години едва не го бе погубило, завинаги щеше да остане в тъмните дебри на ума му — един-единствен оглушителен миг, в който земята се разтвори и го погълна.

Севилската катедрала.

Сутринта на Великден.

Андалуското слънце струеше през витража и окъпваше каменната вътрешност на храма в снопове пъстроцветна светлина. Органът ликуващо гърмеше и хиляди богомолци празнуваха чудото на възкресението.

Авила коленичи пред олтарната преграда с преливащо от признателност сърце. След цял живот служба в морето най-после беше получил най-големия Божи дар — семейство. Широко усмихнат, той се обърна и погледна през рамо младата си жена Мария, която седеше на пейката. Беше в прекалено напреднала бременност, за да извърви голямото разстояние по пътеката. До нея тригодишният им син Пепе развълнувано махаше на баща си. Авила му намигна и Мария топло се усмихна на мъжа си.

„Благодаря ти, Господи“ — помисли си адмиралът, след като се обърна към олтара, за да приеме причастието.

След миг древната катедрала се разтърси от оглушителен взрив.

И целият свят изригна в огън.

Взривната вълна захвърли Авила към парапета и тялото му беше затиснато под горящи останки и разкъсани човешки части.

Когато отново дойде в съзнание, не можеше да диша от гъстия дим и в първия момент нямаше представа къде се намира и какво се е случило.

После, въпреки пищенето в ушите си, чу мъчителните крясъци. Спомни си с ужас къде е и се изправи. Каза си, че всичко това е страшен кошмар. Запрепъва се през потъналата в пушек катедрала, като заобикаляше стенещите осакатени жертви и отчаяно се опитваше да стигне до мястото, откъдето само преди секунди му се бяха усмихвали жена му и синът му.

Там нямаше нищо.

Нямаше пейки. Нямаше хора.

Само окървавени останки по покрития с пепел каменен под…

Звънчето на вратата милостиво пропъди зловещия спомен. Авила трескаво надигна чашата си и жадно отпи от тоника, за да се отърси от мрака, както беше принуден да прави толкова много пъти оттогава.

Вратата на бара се отвори и когато се обърна, той видя, че в заведението с олюляване влизат двама едри мъже. Пееха фалшиво ирландска футболна песен, върху бирените им шкембета бяха опънати зелени тениски. Явно следобедният мач беше свършил с победа на гостуващия отбор на Ирландия.

„Явно е време да ставам“ — помисли си адмиралът и се изправи. Поиска сметката, но барманката му намигна и му махна с ръка. Авила ѝ благодари и се обърна към изхода.

— Мама му стара! — извика единият от новодошлите, зяпнал разкошната му униформа. — А бе това е кралят на Испания!

Двамата избухнаха в смях и се заклатушкаха към него.

Адмиралът се опита да ги заобиколи, но по-едрият ирландец грубо го сграбчи за ръката и го задърпа към една от табуретките на бара.

— Чакай, ваше величество! Дошли сме чак в Испания и ще изпием по халба с краля!

Авила погледна мръсната ръка на мъжа върху идеално изгладения си ръкав и каза тихо:

— Пуснете ме. Трябва да тръгвам.

— Не… трябва да останеш за една бира, амиго. — Ирландецът го стисна още по-здраво, а приятелят му заопипва с мърлявия си показалец медалите на гърдите му. — Ти май си бил голям герой, чичка. — Мъжът подръпна отличието, което Авила ценеше най-много. — Средновековен боздуган? Ти кво, да не си рицар с лъскава броня?! И се закикоти.