Когато излезе от поредния завой на алеята, най-после си позволи да отправи поглед към музея. Грамадната хвърляща отблясъци сграда не можеше да се обхване с един поглед и той проследи странните издължени форми по цялата им дължина.
„Тази постройка не просто нарушава законите — помисли си Лангдън. — Тя напълно ги пренебрегва. Идеалното място за Едмънд“.
Музеят „Гугенхайм“ в Билбао, Испания, приличаше на неземна халюцинация — шеметен колаж от извити метални форми, сякаш почти безпорядъчно подпрени една на друга. Продължаващата в далечината хаотична маса от фигури беше облицована с над трийсет хиляди титанови плочи, които лъщяха като рибени люспи и придаваха на сградата вид на нещо едновременно живо и извънземно, сякаш някакъв футуристичен левиатан е изпълзял от водата, за да се погрее на слънце на речния бряг.
След откриването на музея през 1997-а „Ню Йоркър“ писа, че архитектът Франк Гери е създал „кораб от фантастичен сън с извиващ се корпус, обгърнат в наметало от титан“. Други критици по целия свят го обявиха за „Най-великата сграда на нашето време!“ и „Смайващо архитектурно постижение!“.
След този дебют бяха издигнати десетки други „деконструктивистки“ постройки — концертната зала „Дисни“ в Лос Анджелис, БМВ Уърлд в Мюнхен и дори новата библиотека в самата алма матер на Лангдън. Всички те имаха радикално неконвенционален дизайн и конструкция и все пак професорът се съмняваше, че някоя от тях може да си съперничи с шокиращото въздействие на „Гугенхайм“ в Билбао.
Докато се приближаваше, облицованата с плочки фасада сякаш се видоизменяше с всяка крачка и изглеждаше различно от всеки нов ъгъл. Невероятно, но гигантската сграда като че ли буквално плаваше в привидно безкрайна лагуна, чиито води плискаха външните стени на музея.
Лангдън поспря, за да се наслади на гледката, и след това пресече лагуната по минималистичния пешеходен мост, извил гръб над водната повърхност. Някъде по средата го сепна шумно съскане, разнасящо се изпод краката му. Той се закова на място и в този момент изпод моста блъвна облак влага. Гъстото було на мъглата го обгърна, после се понесе над лагуната към музея и обви основата на цялата сграда.
„Скулптурата «Мъгла»“ — досети се ученият.
Беше чел за тази творба на японката Фуджико Накая. Революционността на „скулптурата“ се състоеше в това, че е „изградена“ от видим въздух, стена от мъгла, която се материализира и постепенно се разпръсква. И тъй като вятърът и атмосферните условия винаги бяха различни, скулптурата изглеждаше по нов начин всеки път, щом се появеше.
Мостът престана да съска и пред погледа на Лангдън стената от мъгла безшумно се разстла над лагуната, като се вихреше и пълзеше, сякаш притежаваше собствен разум. Ефектът беше неземен и объркващ. Сега целият музей като че ли безтегловно се носеше върху облак над водата — призрачен кораб, изгубен в морето.
Професорът понечи да продължи, но в същия миг гладката водна повърхност се развълнува от поредица малки гейзери. Изведнъж към небето се стрелнаха пет огнени стълба и като ревяха като ракетни двигатели, разкъсаха мъглата и хвърлиха ярки отблясъци по титановите плочи на музея.
Архитектурният вкус на Лангдън повече клонеше към класическия стил на музеи като Лувъра и Прадо, но докато наблюдаваше висящите над лагуната мъгла и огън, той не се сещаше за по-подходящо място от тази ултрамодерна сграда, където да се проведе събитие, организирано от любител на изкуството и иновациите, толкова ясно виждащ бъдещето.
Закрачи през мъглата към входа на музея — зловещо черна дупка в люспестата постройка. Когато наближи прага, го обзе тревожното усещане, че влиза в уста на змей.
Адмирал Луис Авила седеше на бара в едно пусто заведение в непознат град. Чувстваше се напълно изтощен от пътуването — току-що беше долетял след изпълнение на задача, отвела го на много хиляди километри само за дванайсет часа. Отпи от втория си тоник и се зазяпа в пъстрите шишета зад бара.
„Всеки може да остане трезвен в пустиня, но само верният може да седи в оазис и да стиска устни“ — помисли си адмиралът.
Вече близо година стискаше устните си пред дявола. Загледан в отражението си в огледалната стена, Авила си позволи да изпита удовлетворение от образа насреща.
Той се числеше към онези средиземноморски щастливци, за които възрастта беше по-скоро предимство, отколкото недостатък. С годините острата му черна четина бе омекнала и се беше превърнала в изискана прошарена брада, огнените му тъмни очи бяха придобили ведра самоувереност, а гладката му мургава кожа бе придобила постоянен слънчев загар и се бе покрила с бръчки, придавайки му вид на човек, винаги отправил взор към морето.
Читать дальше