— В случая не много добър, ваше преосвещенство — каза Кърш. — Когато помолих да се срещна насаме с вас и вашите колеги, бях изчислил, че има само двайсет процента вероятност да приемете.
— Както казах на колегите си, за вярващите винаги е от полза да изслушват неверниците. Вслушвайки се тъкмо в гласа на дявола, по-добре можем да оценим Божия глас. — Епископът се усмихна. — Шегувам се, разбира се. Моля да ме извините за старческото ми чувство за хумор. Понякога филтрите ми не работят добре.
След тези думи епископ Валдеспино посочи напред.
— Другите ни очакват. Насам, моля.
Кърш насочи вниманието си натам, накъдето сочеше духовникът — гигантска цитадела от сив камък, кацнала на ръба на отвесната скала, на стотици метри под която зеленееше тучна гора. Замаян от височината, той откъсна поглед от пропастта, последва епископа по неравната скална пътека и се съсредоточи върху предстоящата среща.
Беше помолил за среща с трима видни религиозни водачи, които бяха участвали в току-що приключилата конференция в манастира.
„Световен парламент на религиите“.
От 1893 година стотици духовни лидери от близо трийсет вероизповедания в целия свят се събираха на няколко години и в продължение на седмица водеха междурелигиозен диалог. Сред участниците имаше високопоставени християнски духовници, юдейски равини и ислямски молли от целия свят, както и хиндуистки пуджари, будистки бхикшу, джайни, сикхи и други.
Парламентът си поставяше за цел „да поощрява разбирателството между религиите в света, да строи мостове между различните вероизповедания и да популяризира общото за всички вери“.
„Благороден стремеж“ — помисли си Кърш, въпреки че смяташе безразборното търсене на пресечни точки в миш-маша от древни измислици, басни и митове за безсмислено упражнение.
Докато епископ Валдеспино го водеше по пътеката, той хвърли поглед надолу по склона. „Мойсей се е качил на планината, за да получи Словото Божие… а аз — за да направя тъкмо обратното“ — каза си сардонично.
Макар да се залъгваше, че е изкачил тази планина от чувство за морален дълг, Кърш знаеше, че в идването му тук има и голяма доза надменност — копнееше да изпита удоволствието да седи лице в лице с тези духовници и да им предскаже техния неминуем край.
„Вие вече имахте шанс да определите какво да смятаме за истина“.
— Прегледах биографията ви — изведнъж наруши мълчанието епископът. — Видях, че сте възпитаник на Харвард.
— Там получих бакалавърска степен, да.
— Ясно. Наскоро четох, че за пръв път в историята на този университет първокурсниците, които се определят като атеисти и агностици, били повече от последователите на някаква религия. Това е доста показателна статистика, господин Кърш.
На Кърш му се прииска да отговори: „Какво да ви кажа, нашите студенти стават все по-интелигентни“.
Когато стигнаха до древната каменна сграда, вятърът се беше усилил още повече. В преддверието цареше сумрак и във въздуха тежеше мирис на тамян. Запровираха се през лабиринт от тъмни коридори и Кърш вървеше след своя домакин почти слепешком. Накрая стигнаха до необикновено малка дървена врата. Епископът почука, наведе се и влезе, като даде знак на госта си да го последва.
Кърш неуверено прекрачи прага.
Озова се в правоъгълно помещение, чиито високи стени бяха покрити от горе до долу с древни подвързани с кожа томове. Напречно бяха поставени допълнителни стелажи, а между тях имаше чугунени радиатори, чиито металически звуци и съскане придаваха на залата злокобно усещане за нещо живо. Кърш вдигна поглед към красивия парапет на мецанина. Знаеше къде се намира.
„Прочутата библиотека на Монсерат“ — помисли си той, смаян, че са го допуснали тук. Говореше се, че на това свято място се съхранявали редки текстове, достъпни само за монасите, посветили живота си на Бог и оттеглили се на тази планина.
— Помолихте за дискретност — каза епископът. — Това е нашето най-уединено помещение. Тук почти не влизат външни хора.
— Много великодушно от ваша страна, благодаря ви.
Кърш последва духовника до голяма дървена маса, край която седяха двама старци. Мъжът отляво изглеждаше грохнал. Имаше уморени очи и сплъстена бяла брада и носеше измачкан черен костюм, бяла риза и мека шапка.
— Това е рави Йехуда Кьовеш — представи го Валдеспино. — Известен еврейски философ, писал много за кабалистичната космогония.
Кърш се пресегна над масата и учтиво се ръкува с рави Кьовеш.
Читать дальше