Дэн Браун - Произход

Кьовеш обаче подозираше, че висящият мост не го привлича с разкриващата се от него гледка. А с нещо съвсем друго.

„Катинарите“.

По парапета и носещите въжета висяха стотици катинари — всеки с различни инициали, всеки завинаги заключен за моста.

Традицията повеляваше влюбените двойки да отидат заедно на този мост, да напишат инициалите си на катинар, да го заключат и да хвърлят ключа в дълбоката вода, където щеше да остане за вечни времена — символ на вечната връзка между тях.

„Най-простото обещание — помисли си равинът и докосна един от висящите катинари. — Душата ми завинаги е свързана с твоята“.

Винаги когато имаше нужда от потвърждение, че на света съществува безкрайна любов, Кьовеш идваше да погледне катинарите. Тази вечер също се чувстваше така. И докато се взираше в дунавските вълни, му се струваше, че светът изведнъж е започнал да се движи прекалено бързо за него. „Може би мястото ми вече не е тук“.

Самотните моменти, в които някога човек се отдаваше на размисъл — няколкото минути в автобуса, докато отиваш пеш на работа или чакаш да се срещнеш с някого, — сега бяха станали непоносими и хората импулсивно посягаха за джиесемите си, слушалките си или игрите си, неспособни да се съпротивляват срещу наркотичната притегателна сила на техниката. Чудесата от миналото избледняваха, изместени от безкрайния глад за всяка поредна новост.

Вперил поглед в мътните води, Йехуда Кьовеш се чувстваше все по-уморен. Зрението му сякаш се замъгли и под водната повърхност се появиха зловещи аморфни форми. Реката внезапно му заприлича на кипящо гъмжило от създания, зараждащи се в дълбините.

— A víz él — прозвуча глас зад него. — Водата е жива.

Равинът се обърна и видя момченце с къдрава коса и блеснали очички. Детето приличаше на самия Йехуда като малък.

— Моля? — попита старецът.

Момченцето отвори уста да отговори, но вместо реч от гърлото му се разнесе електронно жужене и от очите му проблесна ослепителна бяла светлина.

Рави Кьовеш подскочи на стола си, събуди се и сепнато възкликна на идиш:

— Оу gevalt!

Телефонът на бюрото му звънеше и старият равин панически се заоглежда. Слава богу, в кабинета му нямаше никого. Сърцето му се беше разтуптяло бясно.

„Толкова странен сън“ — помисли си, докато се опитваше да си поеме дъх.

Телефонният звън не преставаше. Кьовеш знаеше, че по това време може да се обажда само епископ Валдеспино, за да му съобщи подробностите за пътуването му до Мадрид.

— Да, епископ Валдеспино? — каза в слушалката: все още не можеше да се пребори с объркването си. — Какво ново?

— Рави Йехуда Кьовеш? — чу се непознат глас. — Не ме познавате и не искам да ви плаша, обаче трябва да ме изслушате внимателно.

Старецът моментално се разсъни.

Гласът беше женски, но звучеше някак си неестествено. Жената говореше припряно на английски с лек испански акцент.

— Използвам модулатор за промяна на гласа, за да остана инкогнито. Извинявам се за това — скоро ще разберете причината.

— Кой се обажда? — попита Кьовеш.

— Аз съм разобличител — човек, който не обича някой да крие истината от обществото.

— Ъъъ… не разбирам.

— Рави Кьовеш, знам, че преди три дни тайно сте се срещнали с Едмънд Кърш, епископ Валдеспино и аллама Саид ал Фадл в Монсератския манастир.

„Откъде може да знае?“

— Освен това ми е известно, че Едмънд Кърш подробно е информирал вас тримата за неотдавнашното си научно откритие… и че в момента заговорничите, за да не допуснете то да види бял свят.

— Какво?!

— Ако не ме изслушате много внимателно, предупреждавам ви, че няма да доживеете утрото — дългата ръка на епископ Валдеспино ще ви ликвидира. — Гласът замълча за миг. — Също като Едмънд Кърш и вашия приятел Саид ал Фадл.

Мостът „Ла Салве“ над река Нервион в Билбао е толкова близо до музея „Гугенхайм“, че от някои ъгли изглежда долепен до него. Лесно разпознаваем по уникалната си централна подпора, високо яркочервено Н, мостът носи името си от народните приказки за моряци, които се прибирали от морето по тази река и произнасяли благодарствената молитва „Salve Regina“ за безопасното си завръщане у дома.

След като бяха излезли от задния изход на сградата, Лангдън и Амбра бързо изминаха малкото разстояние до речния бряг и сега чакаха на алеята под моста, както ги беше инструктирал Уинстън.

„Какво чакаме?“ — чудеше се Робърт.

Докато стояха в мрака, забеляза, че стройното тяло на жената трепери под модерната ѝ официална рокля. Той си съблече фрака, наметна го на раменете ѝ и покри голите ѝ ръце.