Дэн Браун - Произход

„ВЮ-EC346“ — помисли си Робърт. Бяха се уговорили компютърът да ги отведе там. „Мястото, където трябваше да се срещнем с Едмънд след края на програмата“. Той най-после беше разгадал кода. Оказа се, че не е никакъв таен научен клуб, а нещо много по-тривиално. Лангдън обаче се надяваше, че това ще е ключът към тяхното бягство от Билбао.

„Ако успеем да се доберем дотам незабелязано… — каза си професорът. Знаеше че скоро по всички улици ще има блокади. — Трябва да побързаме“.

Когато излязоха в хладната нощ, Лангдън с изненада видя по земята пръснати зърна от броеница. Нямаше време да се зачуди какво правят тук. Уинстън продължаваше да говори:

— Щом стигнете до реката, тръгнете към алеята под моста „Ла Салве“ и там изчакайте…

Изведнъж в слушалките се разнесе оглушително пращене.

— Уинстън? — извика Робърт. — Какво да изчакаме?!

Ала Уинстън го нямаше и металната врата току-що се беше затръшнала зад тях.

В предградията на Билбао на няколко километра южно оттам един седан на Юбер пътуваше на юг към Мадрид по шосе АП-68. Адмирал Авила беше свалил белия кител и фуражката си и се наслаждаваше на усещането за свобода, докато размишляваше за лесното си бягство, отпуснат на задната седалка.

„Точно както ми обеща Регента“.

Щом се качи в колата, Авила почти незабавно извади пистолета си и опря дулото му в главата на разтреперания шофьор. По заповед на адмирала човекът изхвърли смартфона си през прозореца и така прекъсна връзката на автомобила с фирмената централа.

После Авила прерови портфейла му и запомни наизуст домашния му адрес и имената на жена му и двете му деца. „Прави каквото ти казвам, иначе близките ти ще умрат“ — заплаши го адмиралът. Здраво вкопчените във волана пръсти на мъжа бяха побелели и Авила разбра, че си е осигурил предан шофьор за през нощта.

„Сега съм невидим“ — мислеше си той, докато се разминаваха с бясно летящите в обратната посока полицейски коли с надути сирени.

Когато колата се насочи на юг, възрастният офицер се настани удобно за дългото пътуване и се остави на сладостното усещане, обзело го след адреналиновата възбуда. „Служих геройски на каузата — помисли си той и погледна татуировката на ръката си, осъзнал, че нейната закрила се е оказала излишна. — Поне засега“.

Сигурен, че ужасеният шофьор няма да наруши заповедите му, Авила отпусна пистолета и докато колата се носеше към Мадрид, отново насочи вниманието си към двата стикера на предното стъкло.

„Каква е вероятността?“

Първият стикер трябваше да се очаква — фирменото лого на Юбер. Вторият обаче можеше да е само знак свише.

„Папският кръст“. Напоследък този символ можеше да се види навсякъде — католиците в цяла Европа демонстрираха солидарността си с новия папа и възхваляваха предприетата от него мащабна либерализация и модернизация на Църквата.

Мисълта, че неговият шофьор е привърженик на либералния понтифик, едва не накара Авила да се зарадва, че го е подплашил с пистолета. Адмиралът се ужасяваше от обожанието на мързеливите маси към този папа, който позволяваше на Христовите чеда да избират каквото им хареса от шведската маса с Божиите закони и сами да решават кои да спазват и кои — не. Във Ватикана сякаш изведнъж започнаха открито да се обсъждат либерални каузи като контрола на раждаемостта, хомосексуалните бракове и правото на жените да стават свещеници. Двехилядолетните традиции загиваха с шеметна скорост.

„За щастие още има хора, които се борят за старите обичаи“.

Авила чу в главата си мелодията на химна „Ориаменди“.

„И за мен е чест да им служа“.

Най-старите и елитни сили за сигурност в Испания имат бурна история, започнала още през Средновековието. Агентите на Гуардия Реал са се заклели пред Бог да се грижат за безопасността на кралското семейство, да защитават кралските имоти и да бранят кралската чест.

Командир Диего Гарса, началник на близо две хилядите служители в корпуса, беше дребен и мършав шейсетгодишен мъж с мургава кожа, малки очички и гладко вчесана назад оредяваща черна коса, през която прозираше осеяният му със старчески петна скалп. Мишите му черти и ниският му ръст го правеха почти невидим в голяма навалица, което му помагаше да крие огромното си влияние в двореца.

Гарса отдавна знаеше, че истинското могъщество не идва от физическа сила, а от политическа власт. Неговият пост определено му я осигуряваше, но фактът, че от двореца се обръщаха към него за помощ по най-различни въпроси, както професионални, така и лични, всъщност се дължеше на политическата му далновидност.