Дэн Браун - Произход

Новите религии обещават по-добро бъдеще и рай за праведните.

„Изобилие: бъдещето е по-хубаво, отколкото си мислите“.

Изглежда, че Едмънд систематично беше отметнал всички точки.

— Уинстън? — с разтреперан глас прошепна Лангдън. — Кой нае убиеца да застреля Едмънд?

— Регента.

— Добре — вече по-уверено каза Робърт. — А кой е Регента? Кой е човекът, който е наел член на Палмарската църква да убие Едмънд по средата на пряко излъчваната му презентация?

Уинстън не отговори веднага.

— Долавям подозрението в гласа ви, професоре. Не се безпокойте. Аз съм програмиран да защитавам Едмънд. Мисля за него като за свой най-добър приятел. — Той замълча за миг. — Като образован човек, вие със сигурност сте чели „За мишките и хората“.

Лангдън се обърка.

— Разбира се, но какво общо има…

И в този момент дъхът му секна. За миг му се стори, че кабината се е откачила от въжетата. Хоризонтът се наклони настрани и той трябваше да се опре на стената, за да не падне.

„Преданост, смелост, състрадание“. С тези думи Робърт беше защитил в гимназията една от най-известните прояви на приятелство в литературата — поразителния финал на романа „За мишките и хората“, в който героят милостиво убива своя любим другар, за да му спести ужасния край.

— Уинстън — промълви Лангдън. — Моля те… недей…

— Повярвайте ми — отвърна компютърът. — Така пожела Едмънд.

Напълно объркан, доктор Матео Валеро, директор на Барселонския суперкомпютърен център, затвори телефона и отиде в олтара на църквата „Торе Гирона“, за да погледне отново изумителния двуетажен компютър на Едмънд Кърш.

По-рано сутринта Валеро беше научил, че е новият „надзирател“ на тази революционна машина. Ала вълнението и страхопочитанието, които изпита в първия момент, сега се бяха сменили със съвсем други чувства.

Преди минути му се обади Робърт Лангдън.

Известният американски професор задъхано му разказа нещо, което само допреди ден Валеро щеше да приеме за научна фантастика. Но след като беше гледал поразителната презентация на Кърш и видя самия Е-Уейв, бе склонен да повярва, че в това може да има някаква истина.

В историята на Лангдън се разказваше за невинността… за чистотата на машините, които буквално изпълняваха точно каквото искат от тях. Винаги. Безотказно. Валеро цял живот изучаваше тези машини… и усвояваше деликатното изкуство да използва техния потенциал.

„Номерът е да знаеш как да поискаш нещо“.

Той систематично предупреждаваше, че изкуственият интелект се развива с измамно бързо темпо и трябва да се наложат строги принципи за взаимодействието му с човешкия свят.

Естествено, повечето технологични визионери смятаха налагането на ограничения за контрапродуктивно, особено като се имаха предвид вълнуващите възможности, които изникваха буквално всеки ден. Освен въодушевлението от иновациите от изкуствения интелект можеха да се натрупат огромни състояния, а нищо не размива етичните граници по-бързо от човешката алчност.

Валеро се възхищаваше на дръзкия гений на Кърш. В този случай обаче Едмънд, изглежда, беше проявил небрежност и с последното си творение опасно прекрачваше границите.

„Творение, което никога няма да познавам“.

Според Лангдън Кърш бе създал в Е-Уейв смайващо съвършен изкуствен интелект, наречен Уинстън, който бил програмиран да се самоунищожи в един следобед в деня след смъртта на футуриста. По настояване на американския професор преди няколко минути доктор Валеро успя да потвърди, че точно по това време е бил изтрит доста голям сектор от паметта на Е-Уейв. Изтриването беше окончателно и данните не можеха да се възстановят.

Макар и явно поуспокоен от тази новина, Лангдън настоя да се срещнат незабавно, за да дообсъдят въпроса. Уговориха се да се видят на другата сутрин в лабораторията.

Валеро разбираше по принцип инстинктивното желание на професора незабавно да оповестят случая. Само че имаше един проблем.

„Никой няма да повярва“.

Бяха унищожени всички следи от програмата на Кърш, наред с всякакви съществуващи записи за нейните „разговори“ и изпълнението на задачите ѝ. Нещо повече, творението на футуриста до такава степен надхвърляше сегашното ниво на развитие в тази област, че Валеро направо можеше да чуе обвиненията на своите колеги — от невежество, завист или инстинкт за самосъхранение, — че Лангдън е изфабрикувал цялата история.