Дэн Браун - Произход

Разбира се, стоеше и въпросът за общественото мнение. Ако твърденията на американеца се докажеха, Е-Уейв щеше да бъде заклеймен като някакво франкенщайновско чудовище. И вилите и факлите нямаше да закъснеят.

„Или още по-лошо“ — осъзна Валеро.

В тези дни на неистови терористични атентати някой просто можеше да реши да вдигне във въздуха цялата църква, като се обяви за спасител на човечеството.

Директорът очевидно имаше много за мислене преди да се срещне с Лангдън. В момента обаче трябваше да изпълни едно свое обещание.

„Поне докато не получим някои отговори“.

Странно потиснат, той си позволи още веднъж да поразгледа чудния двуетажен компютър и да послуша тихото „дишане“ на помпите, разнасящи охлаждаща течност до милионите му клетки.

На път за командното електропомещение, откъдето щеше да изключи напълно системата, Валеро изпита неочаквано желание — импулс, какъвто не го беше спохождал през целия му шейсет и три годишен живот.

Да се помоли.

Робърт Лангдън стоеше сам на най-високата алея в Кастел де Монтжуик и гледаше към далечното пристанище от ръба на отвесната скала. Вятърът се усилваше и той се чувстваше някак неуверен, сякаш душевното му равновесие беше в процес на прекалибриране.

Въпреки уверенията на директора на БСЦ доктор Валеро Лангдън изпитваше тревога и нервна възбуда. В главата му още отекваше безгрижният глас на Уинстън. Компютърът на Едмънд беше продължил спокойно да говори до самия край.

— Вашето стъписване ме изненадва, професоре — каза му Уинстън. — Особено като се има предвид, че собствената ви вяра се основава на много по-двусмислена етика.

Преди Робърт да успее да отговори, на телефонния дисплей се появи текст:

Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…

— Вашият Бог жестоко е пожертвал собствения си син и го е оставил да страда на кръста часове наред — продължи компютърът. — Докато аз безболезнено сложих край на мъките на един умиращ, за да привлека вниманието към неговото велико дело.

Затворен в душната кабина на лифта, Лангдън смаяно изслуша Уинстън, който едно по едно спокойно оправда действията си.

Борбата на Едмънд с Палмарската църква, обясни компютърът, му дала идеята да открие и наеме адмирал Луис Авила — стар неин член, чиято пристрастеност към лекарства и алкохол в миналото го правела податлив, идеален кандидат за нанасяне на фатален удар срещу репутацията на палмарите. За Уинстън било също толкова лесно да се представи като Регента, колкото и да прати няколко съобщения и после да преведе средства в банковата сметка на Авила. Палмарите всъщност били невинни и нямали абсолютно никакво участие в цялата конспирация.

Нападението на адмирала срещу Лангдън на витото стълбище, увери го Уинстън, не било планирано.

— Пратих Авила в „Саграда Фамилия“, за да го заловят . Исках да го арестуват, за да може да разкаже своята жалка история, което щеше да предизвика още по-силен интерес към работата на Едмънд. Казах му да влезе в сградата през източния служебен портал и бях предупредил полицията да го причака там. Бях убеден, че ще го задържат, обаче той реши да прескочи оградата — може би е забелязал полицейската засада. Моите най-искрени извинения, професор Лангдън. За разлика от машините, хората са непредвидими.

Робърт вече не знаеше на какво да вярва.

Последното обяснение на Уинстън го ужаси най-много.

— След срещата на Едмънд с тримата духовници в Монсерат получихме по гласова поща заплашително съобщение от епископ Валдеспино. Той предупреждаваше, че двамата му колеги били толкова обезпокоени от презентацията, че обмисляли да направят изпреварващо изявление с надеждата да хвърлят съмнение върху откритието на Едмънд и да изместят контекста му. Очевидно не можехме да го допуснем.

На Лангдън му призля и той се насили да се съсредоточи, въпреки люлеенето на кабината.

— Едмънд е трябвало да прибави още един ред в програмата ти — заяви той. — „Не убивай!“

— За съжаление не е толкова просто, професоре — отвърна компютърът. — Човек не се учи, като изпълнява заповеди. Учи се от примери. Ако се съди по вашите книги, филми, новини и древни митове, хората винаги са почитали онези, които се принасят в жертва в името на нещо по-велико. Например Исус.

— Тук не виждам нищо „по-велико“, Уинстън.

— Наистина ли? — Компютърният глас остана все така спокоен. — Тогава ще ви задам следния стар въпрос: в свят без техника ли предпочитате да живеете… или в свят без религия? Предпочитате ли да живеете без медицина, електричество, транспорт и антибиотици… или без фанатици, които воюват заради измислици и въображаеми духове?