Дэн Браун - Произход

„Не се е оженил повторно, защото вече е бил открил любовта на живота си“ — помисли си Хулиан.

— А вашата вяра… — започна той. — Не се ли… разкъсвахте от угризения?

— Ужасно — призна епископът. — Нашата религия е категорична по този въпрос. Като младеж много се измъчвах. Когато осъзнах тези си „наклонности“, както ги наричаха тогава, бях отчаян, не знаех как да живея нататък. Спаси ме една монахиня. Тя ми показа, че Библията възхвалява всякаква любов, с едно условие — любовта трябва да е духовна, а не плътска. И като дадох обет за безбрачие, аз можех и да обичам баща ви с цялото си сърце, и да остана чист в очите на своя Бог. Любовта ни беше напълно платонична, и все пак дълбоко удовлетворяваща. Отказах кардиналски сан, за да остана при него.

В този момент принцът си спомни нещо, което много отдавна му беше казал кралят.

„Любовта е от друг свят. Ние не можем да я произвеждаме по поръчка. Нито да я обуздаем, когато ни връхлети. Любовта не е подвластна на нашия избор“.

Изведнъж сърцето му се сви за Амбра.

— Тя ще ви се обади — внимателно вперил поглед в него, каза Валдеспино.

Хулиан винаги се удивляваше на свръхестествената способност на епископа да надниква в душата му.

— Може би. А може би няма. Тя е много самостоятелна.

— И това е едно от нещата, заради които я обичате — усмихна се старецът. — Да си крал е самотна работа. Силният партньор може да е изключително ценен.

Престолонаследникът осъзна, че Валдеспино намеква за собственото си партньорство с баща му… както и че току-що е дал благословията си на Амбра.

— В Долината на падналите баща ми се обърна към мен с една необикновена молба — каза Хулиан. — Вие изненадахте ли се от неговото желание?

— Ни най-малко. Той ви помоли да направите нещо, което винаги е копнеел да се случи в Испания. Естествено, за него това щеше да доведе до политически усложнения. На вас, който сте от поколението след ерата на Франко, може би ще ви е по-лесно.

Принцът се развълнува от перспективата да уважи бащината си воля.

Преди по-малко от час, седнал на инвалидната си количка в храма на Франко, кралят му беше казал:

— Сине, когато седнеш на трона, ежедневно ще получаваш петиции да унищожиш това позорно място, да го взривиш с динамит и завинаги да го заровиш в тази планина. — Баща му впери очи в него. — И аз те моля да не се поддаваш на този натиск.

Думите му изненадаха Хулиан. Кралят винаги беше мразил франкисткия деспотизъм и смяташе този храм за национален срам.

— Да разрушиш базиликата означава да се престориш, че изобщо не сме преживявали тази част от историята си — лесен начин да си позволим да продължим по-щастливо нататък, да се залъжем, че никога няма да се появи нов Франко. Само че той може да се появи, разбира се, и ще се появи, ако приспим бдителността си. Може би си спомняш думите на нашия сънародник Хорхе Сантаяна…

— „Онези, които не помнят миналото, са осъдени да го повтарят“ — произнесе Хулиан запомнения наизуст още в началното училище вечен афоризъм.

— Точно така. И историята многократно е доказвала, че по върховете на властта отново и отново ще се издигат побъркани, яхнали вълните на агресивния национализъм и нетърпимостта, дори там, където това изглежда напълно непонятно. — Кралят се наведе към сина си и гласът му стана още по-настойчив. — Хулиан, ти скоро ще седнеш на трона на тази невероятна земя — модерна, развиваща се държава, която подобно на много други е преживявала мрачни периоди, но е излизала от тях в светлината на демокрацията, търпимостта и любовта. Тази светлина обаче ще помръкне, ако не я използваме, за да просветляваме умовете на бъдещите поколения.

Баща му се усмихна и в очите му проблесна неочаквана жизненост.

— Моля се, когато станеш крал, Хулиан, да успееш да убедиш нашия славен народ да преобрази това място в нещо много по-могъщо от спорен храм и туристическа атракция. Този комплекс трябва да се превърне в жив мавзолей , в ярък символ на търпимостта, където да идват учениците, за да им разказват за ужасите на тиранията и жестокостите на потисничеството, така че никога да не ги забравят.

Кралят продължи, сякаш цял живот е чакал да произнесе тези думи:

— Още по-важно е този мавзолей да разказва и другия урок, който ни дава нашата история — че тиранията и потисничеството са безсилни пред състраданието… че фанатичните крясъци на насилниците в света неизбежно се удавят в единния глас на добротата, който се надига срещу тях. И аз се моля тъкмо този глас, този хор на съчувствието, търпимостта и състраданието, един ден да запее от върха на тази планина.