Дэн Браун - Произход

— Знам я, обаче съм чел в интернет, че сте майстор да разбивате шифри.

Раменете на Лангдън се приведоха.

— Малко съм уморен за гатанки. Няма как да позная ПИН от шест знака.

— Опитайте с клавиша за подсказване.

Професорът погледна дисплея и натисна клавиша.

Появиха се четири букви: ПДШЦ.

Той поклати глава.

— Това не ми говори нищо.

Компютърът неумело се засмя.

— Пи до шестата цифра.

Робърт се ококори. „Сериозно?“ Въведе 314159 — първите шест цифри от числото „пи“ — и джиесемът се отключи.

Появи се стартов екран с текст:

Историята ще бъде благосклонна към мен, защото възнамерявам да я напиша.

Лангдън неволно се усмихна. „Типичната скромност на Едмънд“. Цитатът — каква изненада! — пак беше от Уинстън Чърчил, може би неговите най-известни думи.

Той се замисли над тях и се зачуди дали дързостта им всъщност не е оправдана. През четирите кратки десетилетия на своя живот Едмънд беше оказал поразително влияние върху историята. Освен наследството от технологични иновации, което оставяше, днешната му презентация очевидно щеше да има дългогодишни последици. Нещо повече, според различни негови интервюта възлизащото му на милиарди лично състояние щяло да бъде дарено за двете каузи, смятани от него за главни стълбове на бъдещето — образование и околна среда. Робърт дори не можеше да си представи положителния ефект, който щеше да има в тези две области баснословното богатство на някогашния му студент.

Докато си мислеше за покойния си приятел, душата му отново се сви. В този момент прозрачните стени на лабораторията започнаха да му действат клаустрофобично и Лангдън реши, че има нужда да излезе на въздух. Погледна към първия етаж, но не забеляза никъде Амбра.

— Трябва да тръгвам — каза професорът.

— Разбирам — отвърна Уинстън. — Ако имате нужда от моята помощ, за да организирате пътуването си, можете да се свържете с мен с едно натискане на клавиша на този специален телефон. Криптирано и лично. Предполагам, че ще познаете кой е клавишът.

Робърт погледна дисплея и видя иконка с главно У.

— Благодаря, доста ме бива в символите.

— Чудесно. Разбира се, трябва да ми се обадите преди да се самоунищожа в един следобед.

Лангдън изпита необяснима тъга от неизбежното сбогуване с Уинстън. Бъдещите поколения сигурно щяха да са много по-подготвени да овладяват емоционалното си привързване към машините.

— Не знам дали има някакво значение, Уинстън, обаче съм сигурен, че днес Едмънд щеше да е невероятно горд с теб — каза той, докато тръгваше към въртящата се врата.

— Много мило от ваша страна — отвърна компютърът. — Както и с вас, убеден съм. Сбогом, професоре.

В болницата на Ескориал принц Хулиан грижовно придърпа завивката върху раменете на баща си. Въпреки настояването на лекаря кралят любезно беше отказал каквото и да е лечение — включително обичайния си сърдечен монитор и интравенозното вливане на хранителни вещества и обезболяващи.

Хулиан усещаше, че краят наближава.

— Боли ли те, татко? — прошепна той. Докторът за всеки случай беше оставил на нощното шкафче шишенце морфинов разтвор за орална употреба с капкомер.

— Напротив. — Кралят му се усмихна немощно. — Най-после имам покой. Ти ми позволи да ти разкрия тайната, която пазех от толкова години. И съм ти благодарен за това.

Принцът се пресегна и за пръв път от детството си стисна бащината си ръка.

— Всичко е наред, татко. Просто поспи.

Кралят доволно въздъхна и затвори очи. След секунди вече тихо похъркваше.

Хулиан се изправи и намали осветлението. В този момент от коридора загрижено надникна епископ Валдеспино.

— Заспа — успокои го престолонаследникът. — Ще ви оставя при него.

— Благодаря. — Валдеспино влезе в стаята. Изпитото му лице изглеждаше призрачно на лунната светлина, която се процеждаше през прозореца. Той колебливо зашепна: — Онова, което тази нощ ви каза баща ви, Хулиан… беше му много тежко.

— Както и на вас , забелязах.

Епископът кимна.

— Да, може би дори повече, отколкото на него. Благодаря ви за съчувствието. — И леко потупа принца по рамото.

— Струва ми се, че трябва да ви благодаря аз — подчерта престолонаследникът. — Толкова години след смъртта на майка ми… баща ми така и не се ожени повторно… и си мислех, че е самотен.

— Баща ви никога не е бил сам — увери го Валдеспино. — Нито пък вие . И двамата винаги сме ви обичали много. — Позасмя се тъжно. — Странно, бракът на вашите родители до голяма степен беше уреден и въпреки че негово величество искрено обичаше майка ви, когато тя почина, струва ми се, баща ви в душата си осъзна, че най-после може да е верен на себе си.