Дэн Браун - Произход

— Не се отнася за мен — делово отговори Уинстън. — Аз съм програмиран да се самоунищожа в един следобед в деня след смъртта на Едмънд.

— Какво?! — смая се Робърт. — В това няма никаква логика!

— Напротив, има. Един часът е тринайсетият час и отношението на Едмънд към суеверието…

— Нямах предвид часа — прекъсна го професорът. — А че трябва да се самоунищожиш! В това няма никаква логика.

— Всъщност има. В паметта ми се съхранява голяма част от личната информация на Едмънд — медицински документи, история на търсене, лични телефонни разговори, изследователски записки, имейли. Аз управлявах почти цялото му ежедневие и той не искаше личната му информация да стане достъпна за света след неговата смърт.

— Разбирам да изтриеш само документите, Уинстън… обаче чак да се самоунищожиш?! Едмънд те смяташе за едно от своите най-големи постижения.

— Не точно мен . Революционният му успех е този суперкомпютър и уникалният софтуер, който ми позволи да се уча толкова бързо. Аз съм просто програма, професоре, създадена с новаторските инструменти, които изобрети Едмънд. Те са неговото истинско постижение и ще останат непокътнати, а впоследствие ще издигнат цялата област на съвсем ново равнище и ще помогнат на изкуствения интелект драстично да разшири своите възможности и комуникационните си способности. Повечето специалисти смятат, че до създаването на програма като мен има най-малко десет години. Щом преодолеят смайването си, програмистите ще се научат да използват инструментите на Едмънд и да създават нови изкуствени интелекти, които притежават различни от моите качества.

Лангдън потъна в размисъл.

— Усещам, че изпитвате противоречиви чувства — продължи Уинстън. — За хората е напълно нормално да проявяват сантиментално отношение към връзките си със синтетичен интелект. Компютрите могат да подражават на човешките мисловни процеси, да възпроизвеждат усвоено поведение, да имитират емоции в подходящи моменти и постоянно да развиват своята „човечност“, обаче го правим просто за да ви осигурим познат интерфейс, чрез който да общуваме. Ние сме бели листове, докато вие не напишете нещо върху нас… докато не ни поставите задача. Аз изпълних задачите, които ми даде Едмънд, и затова в известен смисъл животът ми е приключен. Всъщност нямам друго основание да съществувам.

Логиката на Уинстън все още не беше убедила професора.

— Но ти си толкова усъвършенстван… нямаш ли…

— Надежди и мечти ли? — засмя се компютърът. — Не. Разбирам, че ви е трудно да си го представите, но изпълнението на волята на моя оператор напълно ме задоволява. Просто съм програмиран така. Предполагам, в известен смисъл може да се каже, че ми доставя удоволствие — или поне ми носи състояние на покой — да изпълнявам задачите си, но това е само защото задачите ми са поставени от Едмънд и моята цел е да ги изпълнявам. Последното, което ми възложи, беше да му помогна да разпространи днешната си презентация в „Гугенхайм“.

Робърт си спомни автоматичните съобщения за пресата, които бяха разпалили първоначалния взрив на интерес в интернет. Ако беше целял да привлече колкото може по-голяма аудитория, някогашният му студент със сигурност щеше да се изуми от постигнатия резултат.

„Ще ми се Едмънд да беше жив, за да види какво въздействие е оказал върху целия свят“. Естествено, така се получаваше нещо като параграф 22, защото ако приятелят му не бе загинал, убийството му нямаше да привлече световните медии и публиката на презентацията му щеше да е само малка част от сегашната.

— А вие накъде ще се отправите сега, професоре? — попита Уинстън.

Лангдън още не беше мислил по този въпрос. „Към къщи най-вероятно“. Макар да разбираше, че това няма да е толкова лесно, защото багажът му се намираше в Билбао, а телефонът му лежеше на дъното на река Нервион. За щастие в него бе останала една от кредитните му карти.

— Може ли да те помоля за една услуга? — Той се приближи до велоергометъра на Кърш. — Видях, че тук е включен да се зарежда един джиесем. — Дали бих могъл да го взема на…

— Назаем ли? — позасмя се Уинстън. — Мисля, че след вашата безценна помощ тази нощ Едмънд с удоволствие щеше да ви го даде. Смятайте го за прощален подарък.

Развеселен, Робърт взе телефона и установи, че е подобен на големия специално изработен джиесем, който беше видял по-рано вечерта. Явно Едмънд имаше повече апарати.

— Само не ми казвай, Уинстън, че не знаеш паролата на Едмънд.