— Беше много разтревожен за мен — въздъхна тя. — Преживял е тежка нощ. Иска веднага да се прибера в Мадрид. Баща му умира и Хулиан…
— Амбра — внимателно я прекъсна Лангдън. — Няма нужда да ми обясняваш. Трябва да отидеш.
Стори ѝ се, че долавя разочарование в гласа му. Дълбоко в себе си изпитваше същото и самата тя.
— Може ли да те попитам нещо лично, Робърт?
— Разбира се.
Амбра се поколеба.
— Лично на теб … стигат ли ти физическите закони?
Той я погледна така, сякаш бе очаквал съвсем друг въпрос.
— В какъв смисъл?
— В духовен . Стига ли ти да съществуваш във вселена, чиито закони спонтанно пораждат живот? Или предпочиташ… Бог? — Тя засрамено замълча за миг. — Извинявай, след всичко, което преживяхме тази нощ, знам, че ще ти прозвучи странно.
— Ами, мисля, че бих ти отговорил по-добре, ако се наспя както трябва — със смях отвърна професорът. — Но не, не ми звучи странно. Постоянно ме питат дали вярвам в Бог.
— И ти какво отговаряш?
— Казвам истината. Че за мен въпросът за Бог се състои в разликата между кодовете и моделите.
Амбра го погледна.
— Не съм сигурна, че те разбирам.
— Кодовете и моделите не са едно и също нещо, въпреки че много хора ги бъркат. В моята област е изключително важно да разбираш принципната разлика между тях.
— А именно?
Лангдън спря и я погледна.
— „Модел“ е всяка специфично организирана последователност. Навсякъде в природата има модели — спираловидно подредените слънчогледови семки, шестоъгълните килийки на пчелната пита, кръглите вълнички в езерцето, които се образуват при подскачането на някоя риба, и така нататък.
— Ясно. А кодовете?
— Кодовете са нещо особено — повиши глас Лангдън. — По дефиниция те трябва да носят информация . Трябва да са нещо повече от обикновен модел — да предават данни и да изразяват смисъл. Кодове например са писменият език, музикалните ноти, математическите уравнения, компютърният език и даже прости символи като разпятието. Всички тези примери носят информация, каквато спираловидно подредените слънчогледови семки нямат.
Амбра схвана идеята, но не и връзката ѝ с Бог.
— Другата разлика е, че кодове не се срещат в природата — продължи професорът. — По дърветата не растат музикални ноти, по пясъка не се образуват символи. Кодовете са съзнателно измислени.
Тя кимна.
— Значи зад кодовете винаги стои умисъл или разбиране.
— Точно така. Кодовете не се появяват от само себе си — те трябва да бъдат създадени.
Амбра се вгледа в него.
— Ами ДНК?
На устните му грейна даскалска усмивка.
— Именно. Генетичният код. Точно това е парадоксът.
Изведнъж я обзе вълнение. Генетичният код очевидно носеше информация — конкретни инструкции за строежа на организмите. Според логиката на Лангдън това можеше да означава само едно.
— Ти смяташ, че ДНК е създадена от разум!
Робърт вдигна ръка в престорена защита и се засмя.
— По-спокойно! Нагазваш в опасни води. Виж какво ще ти кажа. Още от малък инстинктивно усещам, че зад вселената има разум. Когато наблюдавам точността на математиката, надеждността на физиката и симетриите на космоса, нямам чувството, че виждам само студена наука — имам чувството, че виждам живи следи… сянка на някаква по-велика сила, която просто е извън възможността ни да я разберем.
Амбра усещаше силата на думите му.
— Ще ми се всички да мислеха като теб — каза тя. — Струва ми се, че водим безкрайни войни заради Бог. Всеки има различна версия на истината.
— Да, и тъкмо затова Едмънд се надяваше, че науката един ден ще ни обедини. Или по неговите думи: „Ако всички почитахме гравитацията, нямаше да се караме накъде тегли тя“.
Лангдън започна да чертае с тока на обувката си по чакълената алея.
— Вярно или не?
Озадачена, Амбра погледна простото уравнение с римски цифри.
I + XI = X
„Едно плюс единайсет е равно на десет?“
— Не — незабавно отговори тя.
— А виждаш ли някакъв начин да е вярно?
Амбра поклати глава.
— Не, определено е грешно.
Професорът се пресегна, хвана я за ръка и я завъртя откъм своята страна. И когато отново погледна надолу, тя видя уравнението от неговата гледна точка.
X = IX + I
Амбра сепнато вдигна очи към него.
— Десет е равно на девет плюс едно — усмихнато каза Робърт. — Понякога само трябва да промениш гледната си точка, за да видиш истината на другия.
Тя кимна и си помисли, че безброй пъти беше виждала автопортрета на Уинстън, без изобщо да схване истинския му смисъл.
Читать дальше