Дэн Браун - Произход

— Беше много разтревожен за мен — въздъхна тя. — Преживял е тежка нощ. Иска веднага да се прибера в Мадрид. Баща му умира и Хулиан…

— Амбра — внимателно я прекъсна Лангдън. — Няма нужда да ми обясняваш. Трябва да отидеш.

Стори ѝ се, че долавя разочарование в гласа му. Дълбоко в себе си изпитваше същото и самата тя.

— Може ли да те попитам нещо лично, Робърт?

— Разбира се.

Амбра се поколеба.

— Лично на теб … стигат ли ти физическите закони?

Той я погледна така, сякаш бе очаквал съвсем друг въпрос.

— В какъв смисъл?

— В духовен . Стига ли ти да съществуваш във вселена, чиито закони спонтанно пораждат живот? Или предпочиташ… Бог? — Тя засрамено замълча за миг. — Извинявай, след всичко, което преживяхме тази нощ, знам, че ще ти прозвучи странно.

— Ами, мисля, че бих ти отговорил по-добре, ако се наспя както трябва — със смях отвърна професорът. — Но не, не ми звучи странно. Постоянно ме питат дали вярвам в Бог.

— И ти какво отговаряш?

— Казвам истината. Че за мен въпросът за Бог се състои в разликата между кодовете и моделите.

Амбра го погледна.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Кодовете и моделите не са едно и също нещо, въпреки че много хора ги бъркат. В моята област е изключително важно да разбираш принципната разлика между тях.

— А именно?

Лангдън спря и я погледна.

— „Модел“ е всяка специфично организирана последователност. Навсякъде в природата има модели — спираловидно подредените слънчогледови семки, шестоъгълните килийки на пчелната пита, кръглите вълнички в езерцето, които се образуват при подскачането на някоя риба, и така нататък.

— Ясно. А кодовете?

— Кодовете са нещо особено — повиши глас Лангдън. — По дефиниция те трябва да носят информация . Трябва да са нещо повече от обикновен модел — да предават данни и да изразяват смисъл. Кодове например са писменият език, музикалните ноти, математическите уравнения, компютърният език и даже прости символи като разпятието. Всички тези примери носят информация, каквато спираловидно подредените слънчогледови семки нямат.

Амбра схвана идеята, но не и връзката ѝ с Бог.

— Другата разлика е, че кодове не се срещат в природата — продължи професорът. — По дърветата не растат музикални ноти, по пясъка не се образуват символи. Кодовете са съзнателно измислени.

Тя кимна.

— Значи зад кодовете винаги стои умисъл или разбиране.

— Точно така. Кодовете не се появяват от само себе си — те трябва да бъдат създадени.

Амбра се вгледа в него.

— Ами ДНК?

На устните му грейна даскалска усмивка.

— Именно. Генетичният код. Точно това е парадоксът.

Изведнъж я обзе вълнение. Генетичният код очевидно носеше информация — конкретни инструкции за строежа на организмите. Според логиката на Лангдън това можеше да означава само едно.

— Ти смяташ, че ДНК е създадена от разум!

Робърт вдигна ръка в престорена защита и се засмя.

— По-спокойно! Нагазваш в опасни води. Виж какво ще ти кажа. Още от малък инстинктивно усещам, че зад вселената има разум. Когато наблюдавам точността на математиката, надеждността на физиката и симетриите на космоса, нямам чувството, че виждам само студена наука — имам чувството, че виждам живи следи… сянка на някаква по-велика сила, която просто е извън възможността ни да я разберем.

Амбра усещаше силата на думите му.

— Ще ми се всички да мислеха като теб — каза тя. — Струва ми се, че водим безкрайни войни заради Бог. Всеки има различна версия на истината.

— Да, и тъкмо затова Едмънд се надяваше, че науката един ден ще ни обедини. Или по неговите думи: „Ако всички почитахме гравитацията, нямаше да се караме накъде тегли тя“.

Лангдън започна да чертае с тока на обувката си по чакълената алея.

— Вярно или не?

Озадачена, Амбра погледна простото уравнение с римски цифри.

„Едно плюс единайсет е равно на десет?“

— Не — незабавно отговори тя.

— А виждаш ли някакъв начин да е вярно?

Амбра поклати глава.

— Не, определено е грешно.

Професорът се пресегна, хвана я за ръка и я завъртя откъм своята страна. И когато отново погледна надолу, тя видя уравнението от неговата гледна точка.

Амбра сепнато вдигна очи към него.

— Десет е равно на девет плюс едно — усмихнато каза Робърт. — Понякога само трябва да промениш гледната си точка, за да видиш истината на другия.

Тя кимна и си помисли, че безброй пъти беше виждала автопортрета на Уинстън, без изобщо да схване истинския му смисъл.