Дэн Браун - Произход

Зад него се появи познатата колона от шимпанзето до модерния човек.

— За един миг ще се преобразим в следващата страница от кинеографа на еволюцията. И тогава ще гледаме на днешния Хомо сапиенс по същия начин, по който сега — на неандерталеца. Новите технологии като кибернетиката, синтетичния интелект, криониката, молекулярното инженерство и виртуалната реалност завинаги ще променят смисъла на думата „човек“. Наясно съм, че сред вас има хора, които вярват, че като Хомо сапиенс ние сме богоизбран вид. Съзнавам, че тази новина може да ви се струва свършека на света. Но ви умолявам, повярвайте ми… бъдещето всъщност е много по-светло , отколкото предполагате.

И във внезапен изблик на надежда и оптимизъм великият футурист се впусна в изумителен разказ за утрешния ден — поглед към бъдещето, какъвто Лангдън никога не беше дръзвал да отправи.

Едмънд убедително описа времето, когато техниката е станала толкова евтина и вездесъща, че е затворила пропастта между имащите и нямащите. Когато екологичните технологии са осигурили на милиарди хора питейна вода, питателна храна и достъп до чиста енергия. Когато болестите като собствения му рак са излекувани благодарение на геномната медицина. Когато грандиозните възможности на интернет най-после са впрегнати в полза на образованието дори в най-отдалечените кътчета на света. Когато роботизираните конвейери са освободили работниците от затъпяващи дейности, за да се заемат с по-полезни области, откриващи все още неподозирани хоризонти. И най-вече, когато революционните технологии са започнали да създават такова изобилие от жизненоважни за човека ресурси, че войните за тях вече са станали излишни.

Докато слушаше визията на приятеля си за утрешния ден, Робърт изпитваше емоция, каквато не беше преживявал от години. И знаеше, че в този момент същото чувстват милиони зрители — ненадеен прилив на оптимизъм за бъдещето.

— Съжалявам за едно-единствено нещо… — Гласът на Едмънд изведнъж секна от вълнение. — Съжалявам, че няма да съм тук, за да стана свидетел на тази настъпваща ера на чудеса. Макар че и най-близките ми приятели не подозират, от известно време съм тежко болен… и явно няма да живея вечно, както бях планирал. — Той се усмихна тъжно. — Когато гледате това, най-вероятно ще ми остават само седмици… може би даже дни. Искам да знаете, приятели, че днешното ми обръщение към вас е най-голямата чест и удоволствие в живота ми. Благодаря, че ме изслушахте.

Вече и Амбра се беше изправила до Лангдън и двамата гледаха с възхита и скръб обръщението на своя приятел към света.

— Ние сме стигнали до странен вододел в историята, момент, в който светът като че ли се е преобърнал наопаки и нищо не е такова, каквото сме предполагали — продължи Кърш. — Но неувереността винаги предизвестява бурна промяна, преображението винаги е предшествано от катаклизми и страх. Настойчиво ви моля да вярвате в човешката способност за творчество и любов, понеже тези две сили, взети заедно, притежават свойството да осветят всеки мрак.

Робърт погледна Амбра и видя, че по лицето ѝ се стичат сълзи. Протегна ръка и нежно я прегърна през раменете, докато гледаше как неговият умиращ приятел отправя последните си думи към света.

— Навлизайки в непознатите територии на бъдещето, ние ще се преобразим в нещо по-велико, отколкото можем да си представим, ще придобием способности, които надхвърлят и най-невероятните ни мечти. А дотогава дано никога не забравяме мъдростта на Чърчил, който ни предупреждава, че „Цената на величието е… отговорността “.

Лангдън беше напълно съгласен с тези думи — самият той често се опасяваше, че човечеството не е достатъчно отговорно, за да използва разумно опияняващите възможности на новите си изобретения.

— Въпреки че съм атеист, преди да ви оставя, позволете ми да прочета една молитва, която неотдавна написах — каза Кърш.

„Едмънд е написал молитва?!“

— Наричам я „Молитва за бъдещето“. — Едмънд затвори очи и заговори бавно и с изненадваща увереност. — Нека нашите философии вървят в крак с технологиите ни. Нека нашето състрадание върви в крак със способностите ни. Нека любовта, а не страхът, е двигател на промяната.

Едмънд Кърш отново погледна публиката.

— Сбогом, приятели. Благодаря ви. И ако позволите… Бог с вас.

Продължи да се взира в обектива за миг, после лицето му изчезна в кипящо море от смущения. Лангдън остана вторачен в екрана, обзет от непреодолима гордост от своя приятел.